— Не — прекъсна го също така рязко тя. — Нямате право да ме наричате недискретна. Да не мислите, че някой се интересува какво си говорим? А пък и не могат да ни чуят. Не виждате ли, че имаме голяма преднина? — Тя посочи зад себе си и той се озърна. Наистина. Двамата бяха съвсем сами.
Но дори това обстоятелство не беше в състояние да потуши гнева на Натаниъл. Отново наруга на ум Саймън, че е разкрил самоличността му на тази нахална жена, която беше твърдо убедена, че работата в тайните служби е само увлекателна игра.
— Не знам какво си е въобразил онзи глупак Саймън — изрече той тихо, подчертавайки всяка дума. — Никой, повтарям, никой извън правителството и тайните служби не знае с какво се занимавам. Даже Майлс. А вие имате нахалството да говорите с мен за това, докато отиваме на лов! Не разбирате ли, че става въпрос за живот и смърт?
— Преувеличавате — отговори спокойно Габриел. Гневните му думи изобщо не я засегнаха. — Вече доказах на Саймън колко полезна мога да бъда и той се съгласи да ме препоръча. Можете да го попитате.
— О, точно това възнамерявам, повярвайте — отвърна ожесточено лорд Прайд.
— Впрочем — продължи тя, сякаш не го беше чула, — аз смятам, че воденето на важни разговори на открито само спомага за опазването на тайната. Тук никой няма да заподозре нищо. Никой не може да ни чуе. Според мен това е много разумна тактика. По време на вечеря например човек може да предаде важна информация, без никой да разбере, стига да е достатъчно сръчен. — Тя го изгледа изпитателно и вдигна едната си съвършено оформена вежда.
Натаниъл изскърца със зъби. Всяка дума, казана от нея, беше правилна, самият той използваше тази тактика… но да чуе истината от една разглезена, скучаеща светска дама — това беше съвсем друго нещо.
— Хайде да сключим мир — предложи с усмивка тя. — Аз знам, че съм права, и мога да ви гарантирам, че никога не съм недискретна. Няма да разочаровам доверието ви. Саймън също го знае. Той ме познава по-добре от вас, но се надявам, че това скоро ще се промени — добави примирително тя.
— Боя се, че не споделям надеждите ви, мадам. — Натаниъл стисна устни и мълча, докато стигнаха гората. Кучетата се втурнаха в гъсталака и ловците ги последваха предпазливо.
Натаниъл нарочно изостана и остави на Габриел голяма преднина. Човек имаше само две възможности да се справи с трудностите: да излезе очи в очи с тях или да им избяга. Втората възможност беше единствено разумната в случая. Контеса Дьо Босер беше специална трудност и сигурно нямаше да я преодолее толкова лесно.
Габриел галопираше напред, като се питаше дали е направила една крачка напред или две крачки назад. Имаше момент на топлина и хумор, но тя го разруши, защото се устреми безогледно напред. Направи го, защото времето напираше. Имаше на разположение само тази седмица. Когато лорд Прайд напуснеше дома на семейство Ванбруг, пътищата им щяха да се разделят и не се знаеше кога ще се срещнат отново, камо ли да спят под един покрив. Надали щеше да й се предложи друг такъв случай да го „обработи“.
Главният ловец, който препускаше сред глутницата разярено лаещи и душещи на всички страни кучета, изкрещя някаква заповед и Габриел рязко вдигна глава. Моментално забрави всичко останало и се съсредоточи върху лисицата. Обзе я добре познатата възбуда и кръвта запулсира по-бързо във вените й.
Главният ловец даде сигнал с рог и леденият въздух се зареди с напрежение. Кучетата се заровиха с див лай в храсталака, след малко един от кучкарите изрева тържествуващо и сърцето на Габриел заби ускорено.
— Избяга! — Някой бе видял лисицата да се измъква от скривалището си.
Главният ловец даде сигнал за онези, които може би не бяха чули новината, и компанията отново се раздвижи. Мъже и жени препуснаха между дърветата, по замръзналата земя затропаха копита, към ясното небе полетяха бели кълбести облачета от дъха на хора и коне.
Когато видя пред себе си полегат склон, който преминаваше в безкрайно пасище, Габриел дръпна коня си настрана и ездачите прелетяха покрай нея.
— Натаниъл! — извика тя, като го видя начело на колоната, — да минем оттук!
Решена да привлече вниманието му, тя го нарече на малко име. В този момент знаеше само, че той е също така въодушевен и безстрашен ловец като нея и че иска да му покаже местата, които познаваше от детските си години.
Той веднага обърна коня си и препусна към нея, без да помисли какво прави. Габриел се засмя тържествуващо и препусна в галоп към другия край на пасището.
Като в транс той видя масивния жив плет със стърчащи тръни. Конят на Габриел вече беше готов за скок.