Невъзможно е, помисли си с ужас мъжът. Това е самоубийствен скок! В следващия миг неговият кон също се приготви за скок, ускори крачка и след минута вече летеше във въздуха. Едва когато се приземиха от другата страна. Натаниъл забеляза зад себе си широкия заледен ров, който също трябваше да прескочат.
Тази жена беше луда! Но сега нямаше време за такива мисли. Габриел препускаше пред него към следващия жив плет, доста по-нисък, и възбудата от преследването нахлу мощно в кръвта му, съпътствана от злобния лай на кучетата и сигналите на ловните рогове.
Прескочиха и втория жив плет и Натаниъл видя, че са изпреварили значително ловците. Вече яздеха точно зад главния ловец и кучетата, а лисицата беше ясно видимо червено-кафяво петно и тичаше към гъсталака от дясната им страна.
Глава до глава, конете галопираха след кучетата и навлязоха безстрашно в гъсталака. Останалите ловци бяха на няколкостотин метра след тях. Кучетата изведнъж загубиха следата и започнаха да описват кръгове, джафкайки възбудено.
Габриел едва успя да спре коня си. В никакъв случай не биваше да мине пред кучетата, защото щеше да унищожи всички следи и миризми — това беше непростим грях.
— Според мен лисицата се скри безвъзвратно — изрече задъхано тя.
— Не знам да се радвам ли или да се ядосвам, но ловът беше прекрасен, нали?
Шапката й се беше изкривила, под периферията се подаваха тъмночервени къдрици. Прозрачната бледнина на тена й се бе обагрила в розово, тъмните очи светеха. Натаниъл не можеше да откъсне очи от нея.
— Вие сте луда! — заяви той. — Защо направихте онзи рискован скок? Можехте да си счупите врата. Не може да няма по-лек път през живия плет.
Габриел го погледна отчуждено.
— Разбира се, че има. Но нали трябваше да запазим преднината си.
— Това не е извинение.
Тя го погледна неразбиращо.
— Какво искате да кажете?
— Че това беше най-рискованият скок, които някога съм виждал — уточни мрачно той.
— Защо ме последвахте, след като ви е било страх?
— Не говоря за страх. Аз не рискувах, като прескочих плета. Моят кон е по-едър и по-силен от вашия.
— О, възразявам — отвърна меко тя. — Това няма нищо общо с конете, права ли съм, лорд Прайд? Въпросът е какво могат жените и какво — мъжете. Или може би трябва да кажа: какво не бива да правят жените?
— Можете да казвате каквото си искате — отговори рязко той. — Но с тази постъпка отново ми доказахте, че не притежавате необходимите качества, за да работите в тайните служби. Още снощи ви казах, че безогледното излагане на опасност на себе си и на други хора е недопустимо в нашата работа.
— Глупости — възрази енергично Габриел. — В моя скок нямаше нищо безогледно. Конят ми е един от ловните жребци на Саймън и е достатъчно силен, за да носи на гърба си едър мъж, освен това стъпва много сигурно. Да не говорим, че съм прескачала този плет десетки пъти. Имението на семейството на Джорджи граничи с това на семейство Ванбруг и аз познавам местността от детските си години. Не можете да си представите колко пъти съм ловувала по тези места.
— Вие дори не спряхте, за да помислите за последствията, мадам — не се предаде той. — Партньор с такива навици е опасен и не заслужава доверие.
Той се обърна нетърпеливо към разочарованите кучета и ругаещите ловци. Останалите членове на ловната компания също бяха навлезли в храсталака.
— Няма смисъл да стоим тук. Защо не продължат и не потърсят друго скривалище?
— След минута ще тръгнем към гората Хогарт — отговори Габриел и сведе глава. Май нямаше смисъл да води спор с този човек, изтъкан от ужасяващи предразсъдъци. Щеше да предизвика само остър словесен сблъсък, без да постигне никакъв резултат. Не, тя имаше нужда от друга, по-рафинирана тактика на сближаване. — Моля да ме извините, лорд Прайд. Мисля, че ще тръгна към гората по късия път. Естествено, вие няма да пожелаете да ме придружите, защото ще се наложи да преодолеете още едно „опасно“ препятствие. Сигурна съм, че няма да пропуснете нищо, ако се присъедините към главната група.
Тя обърна коня си и препусна по пътеката, която извеждаше от гъсталака. Изпита огромно задоволство, когато скоро след това чу зад себе си тропот на копита. Усмихна се на себе си, приведе се над гривата на коня и излезе на общинската мера, обрасла с бодлива жълтуга. Щом се озова на открито, Габриел пришпори коня си и черният жребец препусна в галоп. Не бе преувеличила, когато каза, че конят е свикнат да носи по-голяма тежест от нейната. Това беше допълнително предимство в състезанието, което се готвеше да устрои на Натаниъл Прайд.
Двамата прекосиха в галоп едно доста стръмно възвишение и нито за миг не забавиха ход. Препятствието, което Габриел искаше да прескочи, се оказа триметрова каменна стена в подножието на хълма, която заграждаше овощната градина на голяма ферма. Гората Хогарт беше от другата страна на овощната градина и кучетата трябваше да я заобиколят. Смелият ездач можеше да е сигурен, че ще стигне навреме на мястото, от което кучетата щяха да се втурнат в гората.