Натаниъл не разбираше защо следва Габриел. Освен че отново беше разпалила гнева му с подигравателните си забележки. Освен че не можеше да стои далеч от нея. В нейната компания се чувстваше волен да следва импулсите си. Същото правеше и тя.
Когато видя пред себе си стената — масивно, заплашително стърчащо съоръжение от бледожълт пясъчник, беше вече много късно. Искаше да й изкрещи, че това е лудост, но черният жребец вече се приготви за скок и той не посмя да рискува и да уплаши животното. Едно погрешно движение можеше да го извади от равновесие и копитата му да се ударят в горния ръб на стената. При това бясно темпо и най-лекото докосване можеше да доведе до падане, което щеше да изхвърли ездачката от седлото като снаряд от оръдие.
Без да иска, Натаниъл затвори очи и когато отново ги отвори, стената стърчеше непосредствено пред него. Вече беше много късно да спре собствения си кон, даже да искаше. Сивият жребец — като всички коне — следваше водача със сляпо доверие.
Двамата полетяха във въздуха и след един зашеметяващо дълъг миг паднаха с глух трясък на твърда земя сред ябълковите дървета на фермера Грегсън.
Конят на Габриел се бе приземил съвсем близо до тях и дишаше тежко. Юздите висяха свободно на шията му. На няколко метра от него лежеше безжизнената фигура на ездачката му. Шапката й бе отхвръкнала настрана, черната пола беше разпростряна върху влажната тъмнозелена трева под дърветата.
ТРЕТА ГЛАВА
Натаниъл скочи от коня и се втурна към безжизнената фигура.
— Габриел! Велики боже! — Отпусна се на колене до нея и задърпа трескаво бялото муселинено шалче, за да разголи шията й. Опипа страхливо пулса й и въздъхна успокоено: ударите под пръстите му бяха силни и бързи. Натаниъл огледа намръщено „припадналата“. Гъстите черни мигли образуваха копринени полумесеци върху бледата кожа, устните бяха полуотворени, гърдите й се вдигаха и спускаха равномерно. Пулсът и беше твърде жив за човек, загубил съзнание!
— Габриел — пошепна до ухото й той, — ако това е само номер, ще се погрижа да съжалите за маневрата си, както не сте съжалявали за нищо друго преди, заклевам се!
— Само опитайте — промърмори тя. Ресниците й затрепкаха и разкриха дръзко святкащи черни очи. Тя седна в тревата и преди той да усети какво му се готви, ръцете й се сключиха на тила му. Той вдъхна дълбоко аромата на топлата й кожа, смесен с ледения полъх на зимата. Устните й намериха неговите и той вкуси сладостта им, когато се отвориха с готовност и връхчето на езика й се плъзна изкусително по очертанията на устата му. Тялото й се притисна към неговото, ръцете й в тънки кожени ръкавици го държаха здраво. Сърцето й биеше силно до неговото.
Обзе го неподозирана жажда. Прегърна я и притисна длани о гърба й, за да усети гъвкавостта му и играта на мускулите под дебелия жакет. Габриел се поддаде на натиска и се сгуши подканващо в него. Езиците им си играеха, милваха се и се изучаваха, но и се нападаха. След малко Натаниъл вдигна ръце и обхвана главата й, задържа я здраво, за да мушне езика си между устните й и да проникне дълбоко в сладостта на устата й.
Габриел се беше подготвила да се преструва на обзета от страст, за да го задоволи. Очакваше, че ще изпита отвращение, и се питаше дали ще го скрие достатъчно убедително, за да не навреди на мисията си. Очакваше да изпита задоволство, че ще го изиграе и ще постигне целта си.
Изобщо не беше подготвена за онова, което се случваше сега. Не беше очаквала, че целувката му ще засегне дълбоките, страстни извори в тялото й, че ще я обгърне мъглата на чувствената възбуда, че ще й е безкрайно приятно да усеща, да помирише, да вкуси Натаниъл… и да го пожелае с цялата сила на сърцето си. Да, това беше истината: тя желаеше Натаниъл, както някога беше желала Гийом. Искаше този мъж по същия начин, безсрамно и безгрижно. Плътският глад заглуши всичко друго и прогони виковете на разума и съмненията.
Страстта я погълна и чудото се случи. Натаниъл Прайд й отговаряше със същата необуздана страст. Жаждата пулсираше в кръвта им, предаваше се от единия на другия.
Тази внезапно избликнала страст щеше да застраши, ако не и да осуети плановете й за отмъщение!
Най-сетне здравата хватка на ръцете му се отпусна. Дланите му се плъзнаха в мека милувка по косите й и той вдигна глава. Тя усети устните си ограбени и разбра, че лицето й лежеше прел него открито и ранимо, че истината за чувствата й светеше в дълбините на очите. Въпреки това не беше в състояние да се преструва.