Натаниъл изглеждаше не по-малко изненадан от нея, също така искрен и неприкрит. Очите му вече не бяха корави и безизразни, а топли и живи, а в тъмните им дълбини пламтеше желание.
— Как се случи това, за бога? — попита задъхано той и учудено плъзна пръст по устата си, след това по нейната.
— Мисля… мисля, че… трябваше да се случи отговори тя, не по-малко объркана от него.
Натаниъл не беше целувал жена цели шест години. Понякога водеше жени в леглото си, за да задоволява физическите си потребности, но нито една от тях не беше заслужила страстни целувки.
Той приседна на петите си и се вгледа безпомощно в лицето на Габриел. Тя отговори на погледа му с въпросителна усмивка в очите, без намек за подигравка. Той поклати глава в знак на отказ. Тревата под него беше неприятно влажна и студена, той тъкмо си бе позволил крещяща глупост — допусна да бъде манипулиран от една разглезена жена, която нямаше друга цел в живота, освен да си измисля глупости. Или поне се опитваше да си внуши това.
Натаниъл се изправи и се опита да изчисти влажните петна на коленете си. Точно тогава рогът на главния ловец проехтя от другата страна на овощната градина.
— По дяволите! — изруга графинята като жена от простолюдието и скочи на крака. — Ето че другите стигнаха преди нас в гората Хогарт. Помогнете ми да възседна коня си, моля ви! Ловните коне на Саймън са толкова едри, че винаги ми трябва столче, за да се кача на седлото.
— С днешното си поведение напълно заслужихте да се приберете вкъщи пеша — отговори нелюбезно лорд Прайд. — Проклет да съм, ако ви окуража да продължите с дяволските си игрички. — С тези думи той се метна на собствения си кон и препусна в тръс към изхода на овощната градина.
— Това вече е върхът! — Габриел с мъка потисна напиращото на устните й проклятие. В сегашното й положение нямаше полза от ругатни. Много скоро щеше да си отмъсти на лорд Прайд за всичко. Тя се огледа търсещо наоколо с надеждата да види нещо, на което да се покачи, за да възседне коня си. Слизането беше лесно, пък и тогава беше толкова окрилена от плана си, че не си бе дала труда да помисли за трудността на обратната маневра. А и нито за миг не й хрумна, че Натаниъл Прайд ще има дързостта да я изостави в това положение.
Тя намери шапката си, нахлупи я ядно на главата и поведе черния кон към зида. Там намери опора за крака си в една издадена тухла и успя да се покатери на седлото, благодарна, че нямаше свидетели на тромавите й движения. Позволи си да намести перото на шапката си, да приглади полите и да върже бялото шалче на врата си. Отново си припомни дивата бързина, с която Натаниъл беше смъкнал шалчето от врата й, и попипа замечтано кожата си на това място — по гърба й пробягаха сладостни тръпки, по кожата й запърхаха пеперуди.
Велики боже! Съдбата си играеше с нея по странен начин, но може би все пак щеше да успее да извлече полза от промяната. Ако и Натаниъл като нея не можеше да устои на плътското привличане, отношенията им щяха да се развият много по-бързо от първоначалния й план.
Натаниъл, разбира се не очакваше, че Габриел ще се предаде, след като й бе отказал помощта си, затова не се учуди, когато я видя да влиза в гората след по-малко от десет минути. Кучетата търсеха следата на лисицата, а членовете на ловната компания чакаха с нетърпение нещо да се случи.
— Габриел никога не се е появявала последна — установи учудено Майлс, отвинти капачето на сребърната си походна манерка и я подаде на приятеля си.
— Така ли? — Натаниъл се опитваше да изглежда равнодушен, когато отпи глътка коняк и върна манерката на Майлс.
— Двамата не се харесахте, нали? — попита Майлс, отпи голяма глътка и мушна манерката в джоба си. — Странно, но бях готов да се обзаложа, че ще харесаш острия ум и енергичността й. Тя е необикновена жена, а ти открай време обичаш необикновеното.
— Такава жена може да донесе само ядове — отвърна рязко Натаниъл.
Майлс изненадано вдигна вежди. Реакцията на приятеля му беше всичко друго, само не и равнодушна. Нямаше значение, че не е сърдечна. Отговорът му прозвуча безгрижно:
— Съгласен съм с теб. Тя винаги е била ужасното дете в семейството.
Междувременно кучетата бяха открили следата и лаеха в екстаз. Ловците ги последваха, но въодушевлението им не беше толкова голямо, колкото сутринта.
— Лошото на лова е — обясни Майлс, когато препусна редом с приятеля си, — че след изблика на енергия и възбуда идва дълга фаза на скука, безделие и студ. Не би било зле да спрем и да се подкрепим. Зад онази нива Има гостилница, известна с вкусното си печено. Сервират и отлично стилтънско сирене.