Натаниъл поклати глава и отново устреми поглед към черния жребец и ездачката му. Стана му ясно, че няма да прекъсне лова преди Габриел дьо Босер.
— Искам да видя докъде ще стигнем този път, Майлс.
— Както искаш. Аз обаче ще ида да пия канче бира и да хапна нещо топло. Краката ми почти измръзнаха.
Майлс обърна коня си и препусна през полето.
Само след няколко минути лисицата изскочи от скривалището си и кучетата се разлаяха бясно. Натаниъл пришпори коня си и настигна Габриел. Двамата препуснаха в лудо темпо през една разорана нива. Тя му хвърли бърз поглед, когато той се изравни с нея и й извика:
— Този път, мадам „Безумна смелост“, аз ще ви покажа нещо.
Смехът й беше топъл и възбуждащ.
— Уверявам ви, лорд Прайд, че няма да ви се удаде да ме надминете.
— О, да, знам — извика в отговор той и очите му засвяткаха. И двамата разбираха двусмислеността на думите си. Нещо започваше между тях и нямаше да свърши скоро. В момента никой от двамата не беше в състояние да го нарече по име. Гонитбата продължи дълго и през цялото време Габриел яздеше непосредствено след Натаниъл. Двамата прескачаха живи плетове и потоци и той винаги усещаше дъха й в гърба си. Студеният януарски вятър свиреше в ушите им, копитата на конете гърмяха по замръзналите бразди, а когато влязоха в една горичка, той я чу да ругае и да се смее, когато един клон я удари по бузата и трябваше да се наведе плътно до шията на коня.
Когато трябваше да убият лисицата, Габриел спря запъхтения си кон и се изправи на седлото, без да трепне нито веднъж по време на кървавата церемония.
Натаниъл отново усети непобедимата сила, която се излъчваше от високата й фигура. Тази жена беше неустоима в своята страст, в енергията, която я тласкаше напред, и той не беше в състояние да се противи. Безстрашна и необикновена, Габриел дьо Босер го привличаше по странен начин и ако останеше по-дълго близо до нея, не можеше да предскаже какво ще се случи.
Той чакаше да види признаци на умора, защото денят напредваше. Или поне да чуе от устата й, че е гладна. Но тя продължаваше да препуска начело на ловната група, спокойна, непоколебима. Самият той умираше от глад, но не си позволи да даде израз на потребност, която спътницата му така невъзмутимо пренебрегваше. Двамата почти не си говореха, но никога не се разделяха. Понякога водеше Габриел, понякога той. И двамата имаха чувството, че са се впуснали в безмълвно състезание. Кой от двамата ще се откаже пръв?
Накрая Габриел беше тази, която предложи:
— По-добре да се върнем. До Ванбруг Корт има почти петнадесет километра и надали ще успеем да се приберем преди падането на мрака.
— Конете са уморени — кимна Натаниъл.
Тя му хвърли бърз поглед, сякаш не бе очаквала да прояви чувствителност към животните, и призна с лека усмивка:
— Аз също.
— О, нима? Аз пък се чувствам свеж и бодър, сякаш е още сутрин.
— И това ако не са ловни хвалби! — засмя се снизходително. — Хайде да минем покрай онзи ров, така ще спестим един километър — предложи тя и посочи с камшика си пътеката, по която предлагаше да минат.
— И колко пъти ще рискуваме да си счупим вратовете?
Тя го погледна замислена.
— Само два. — Ухили се, обърна коня си и прескочи дълбокия ров.
Беше вече тъмно, когато уморените коне спряха пред къщата на семейство Ванбруг. Голяма карета с герба на фамилията тъкмо се отдалечаваше към оборите.
— Саймън се е върнал — отбеляза Габриел.
Натаниъл не отговори. След като си поговореше сериозно с домакина си, беше свободен да изостави и изкушенията и проблемите на това място и да си замине, преди положението да се усложни още повече. Точно така. Щеше да тръгне на разсъмване.
Габриел скочи от седлото без чужда помощ, ала острите му очи отбелязаха лекото й олюляване, когато стъпи на земята, и изтощено увисналите рамене.
Значи не беше непобедима. Е, поне една малка утеха. Докато изкачваха стълбите към парадния вход, той сложи ръка под лакътя й. Докосването го наелектризира. В същия момент и Габриел пое шумно въздух.
— О, ето ви най-после! — Джорджиана излезе забързано от библиотеката, за да ги поздрави. — Последни сте. Вече започнах да се тревожа.
— Габи винаги се връща последна от лов — отбеляза весело мъжът й, който се бе появил след нея.
Саймън Ванбруг беше доста пълен, с дружелюбно лице, осветено от две остри сиви очи. Изпитателният му поглед се плъзна по новодошлите. Дали Габриел беше успяла да спечели принципния Натаниъл Прайд и да обори предразсъдъците му по отношение на жените? Беше трудно да се каже, но двамата вяно бяха прекарали деня заедно, а начинът, по който Натаниъл я държеше за лакътя, беше доста непринуден.