Талейран се бе сепнал от дрямката си още при първия пронизителен вик и малката му ръка моментално бе посегнала към шнура на звънеца до креслото му. Призовани от тревожния звън, към павилиона хукнаха мъже, обучени да реагират моментално. Главният кучкар незабавно отвори вратите на кучкарника и пусна ловните кучета навън.
Вратата към стаята се отвори с трясък и вътре нахлуха десетина мъже. След кратък поглед към леглото, където жената притискаше до гърдите си трупа на любовника си и продължаваше да пищи, те се хвърлиха към отворената врата на верандата, където беше изчезнал убиецът. Всеки от тях стискаше в ръка пистолет, готов за стрелба.
Габриел спря да пищи едва когато дъхът й секна. Отново притисна до себе си изстиващото тяло на Гийом. Кръвта се стичаше равномерно от прободеното място между ребрата. Тя помилва косата му и усети как челото му се сковава под пръстите й.
В спалнята влезе Талейран и се запъти към леглото с обичайната си несигурна походка. Първо грабна завивката и загърна младата жена, за да скрие голотата й, после се зае да огледа тялото на Гийом дьо Гранвил и да потърси има ли пулс на шията.
— Кой беше? — Габриел изрече думите дрезгаво, с огромна мъка. Ужасът беше изчезнал от очите й, тялото й се опъна като струна под напора на онази дива енергия, която Талейран, отгледал младата жена от детството й, познаваше и ценеше.
— Ти ще отмъстиш за смъртта му, нали, Габриел? — попита спокойно той.
— Знаеш, че ще го направя. — Отговорът дойде прямо и без страх. Точно както беше очаквал.
Талейран пристъпи към отворената врата. Лаят на кучетата, които преследваха жертвата навътре в гората, постепенно заглъхваше. Ако бяха подушиш следата на убиеца, те със сигурност щяха да го заловят — освен ако не беше човек без миризма и не оставяше следи.
Мосю дьо Талейран не се интересуваше от хора без миризма и без следи. Той работеше в реалния свят, където дързостта и умелите интриги бяха единствената ефективна защита и единственото сигурно средство да направиш кариера и да придобиеш влияние, както в политическо, така и в лично отношение. Без съмнение, външният министър на Наполеон беше най-значителният европейски представител на това изкуство.
Той се обърна отново към леглото и в хладния му поглед светна нещо като съчувствие. Лицето на младата жена беше смъртнобледо, очите й гледаха празно. Но съчувствието не беше полезна емоция — Габриел познаваше добре реалния свят и беше наясно с това. Тя държеше в ръцете си инструмента на отмъщението. Отмъщение, от което — не случайно — щяха да спечелят и Франция, и мосю дьо Талейран-Перигор.
Той започна да говори и добре модулираният му глас отекна спокоен и все пак достатъчно остър в утихналата стая, където лежеше убитият любовник на Габриел.
ПЪРВА ГЛАВА
Англия, януари 1807 година
— Коя е дамата с червената коса, Майлс?
Натаниъл Прайд вдигна монокъла към окото си, за да види по-добре.
Майлс Бенет проследи погледа на приятеля си, макар че описанието можеше да се отнася за една единствена жена в салона на лейди Джорджиана Ванбруг.
— Контеса Дьо Босер — отговори с усмивка той. — Далечна братовчедка на Джорджи по майчина линия. Познават се от деца.
Натаниъл остави монокъла и изрече сухо:
— По всяка вероятност има и конт дьо Бакьор.
— Вече не — обясни Майлс, доста изненадан от тази демонстрация на интерес. Натаниъл обикновено не проявяваше чувствителност към прелестите на светските дами. — Доколкото знам, загинал трагично малко след сватбата им. Заболял от силна треска, която го отнесла в гроба само след няколко дни. — Той вдигна рамене. — Официалният траур вече е приключил, но Габриел продължава да носи черно. Във всеки случай, през повечето време.
— Сигурно защото знае, че й отива — промърмори лорд Прайд и отново вдигна монокъла към окото си.
Майлс нямаше какво да възрази. Габриел веднага правеше впечатление в помещението, пълно с жени с рокли в бледи, пастелни цветове. Строго скроената рокля от черно копринено кадифе подчертаваше необикновено високия й ръст и създаваше ярък контраст с водопада от тъмночервени коси, които обграждаха бледото лице с разкошни, упорити къдрици.
— Великолепни смарагди — отбеляза тихо Натаниъл, докато оглеждаше с око на познавач накитите на шията, ушите и китките й.