Саймън се наведе и разбърка жарта в камината с дългата маша.
— След смъртта на мъжа си изпадна в депресия… стана безучастна. В писмата й не личеше нищичко от обичайната й енергия и жизнерадост. Джорджи много се разтревожи. Покани я да прекара известно време с нас и Габи дойде при мен с предложението да използва обществената си позиция и контактите си във Франция, за да работи за Англия. Беше много убедителна. — Той вдигна рамене. — Информацията й също.
Той хвърли изпитателен поглед към потъналия в мълчание Натаниъл и продължи:
— Габи винаги е проявявала интерес към политиката, за разлика от Джорджи, която даже не знае имената на министрите от кабинета. Това не я интересува. Габи е съвсем друга, може би поради възпитанието, което е получила, поради факта, че е загубила родителите си по време на терора… или поради влиянието на Талейран… но както и да е. Тя знае много неща. Може да отдели зърното от плявата, когато трябва да прецени обстоятелствата, и има нужда от смислено занимание, за да поддържа ума си буден. — Той помълча малко и заговори направо: — Ти търсеше доверен човек в Париж. Мисля, че Габи е най-добрата кандидатка.
— Не го оспорвам. — Саймън знаеше, че Натаниъл винаги се подчинява на логиката и фактите. Убедителните, разумни аргументи можеха да победят предразсъдъците му. Настани се удобно в креслото си и зачака с присвити очи реакцията на приятеля си.
— Но това не е достатъчно. — Натаниъл стана от мястото си и направи няколко крачки по стаята. — Даже ако тя е всичко това, което ми казваш, аз не виждам възможности да работя с нея. Тя е недисциплинирана и ако я включа в някоя група, ще застраша живота на хората си. Не мога да поема такъв непресметнат риск.
— Е, добре. — Саймън кимна примирено. — Окончателното решение винаги е твое. Всички знаем, че познаваш работата и знаеш какво може и какво не.
— О, да, Саймън, знам. Можеш да ми вярваш.
Нещо в начина, по който бяха произнесени последните думи, не се хареса на Саймън. Натаниъл остави чашата си на масичката.
— Трябва да се преоблека за вечеря. Смятам да си замина утре рано сутринта. Работата ми тук е приключена.
А какво ще кажеш за нашето приятелство? — помисли си тъжно Саймън. — И то ли е приключено?
В последно време Натаниъл мислеше само за работата си в тайните служби и пренебрегваше малкото останали му приятели. Подобно на Майлс Бенет, и Саймън се надяваше, че ще дойде ден, когато зад студената, дистанцирана фасада ще се появи отново старият Натаниъл Прайд. Той се бе надявал, че Габи ще упражни положително влияние върху приятеля му. Много малко хора можеха да устоят на омагьосващото й излъчване. Твърде малко оставаха безразлични към ярката й личност и неконвенционалните й възгледи. За съжаление Натаниъл се бе оказал един от тях. Надеждите на Саймън нямаше да се осъществят.
На горния етаж Габриел се изтягаше доволно във ваната с гореща вода, поставена пред буйния огън в камината, и разказваше на Джорджи подробностите от деня, прекаран с лорд Прайд.
Братовчедка й беше опитна светска дама и не се стресна особено от описанието на страстната прегръдка в пустата овощна градина. Въпреки това си позволи да разкритикува поведението на Габриел.
— Мислех, че не го харесваш. Каза ми, че очите му били като камъни на дъното на езеро.
— Точно такива са понякога. — Габриел лениво насапунисваше крака си. — Друг път обаче са топли и весели и… много страстни — добави колебливо тя и се отпусна във водата.
— Ти интересуваш ли се от страст? — Джорджи отпи глътка шери, оглеждайки внимателно братовчедка си.
— Да, интересувам се и съм точно в необходимото настроение — отвърна замечтано Габриел. — Достатъчно дълго играх ролята на тъгуваща вдовица.
— О, Габи! — Сега вече Джорджи наистина се шокира. — Ти беше неутешима след смъртта на съпруга си.
— Не, не бях. Ролан беше ужасно неприятен мъж, но до първата ни брачна нощ успя да скрие отрицателните си качества. Когато умря, изобщо не ме заболя. По-скоро имах чувството, че като вдовица ще ми е много по-леко, отколкото като съпруга.
— Господи… — Джорджи беше смаяна. Не бе очаквала такива разкрития за миналото на Габи. — Но в писмата ти имаше потиснатост… и дълбока тъга.
Габриел седна и взе чашата с шери, оставена на столче до ваната. Отпи малка глътка и се загледа намръщено в кехлибарената течност.
— Да, бях потисната. Но не поради смъртта на Ролан, а защото не се бях опълчила срещу ужасния начин, по който ме третираше той. Не бях разбрала що за човек е, бях се подмамила по фасадата. Чувствах се като глупачка… но имаше и нещо по-лошо. — Тя остави чашата и отново се потопи във водата. — Унизително е да се отнасят с теб по такъв начин, Джорджи. Много унизително. Никоя жена не би искала да се разбере, че е жертва на такъв човек. С времето започваш да вярваш, че не си заслужила нищо по-добро.