— Мисля, че са част от съкровищницата на семейство Хоуксуърт — обясни Майлс. — Майка й е Имоджин Хоуксуърт… омъжи се за дук дьо Жерве… и двамата станаха жертва на гилотината. Габриел е единственото им дете. Революцията погълна по-голямата част от наследството й, но очевидно е успяла да спаси накитите на майка си. — Той хвърли любопитен поглед към приятеля си. — Откъде се взе този интерес?
— Трябва да признаеш, че е зашеметяваща жена. По времето на терора сигурно е била дете. Как е оцеляла?
Майлс извади от джоба на жакета си табакера от севърски порцелан и си взе щипка емфие.
— Родителите й били екзекутирани в края на 1793 година, в самия връх на терора. Приятели на семейството успели да изведат Габриел от Франция. Била е на осем или девет години. Оттогава са неразделни с Джорджи — те са почти на една възраст и Габриел станала част от семейството, докато положението във Франция се стабилизирало и тя поискала да се върне. Там има влиятелни приятели — ще спомена само мадам дьо Стал и Талейран. Вече шест или седем години живее във Франция, но веднъж в годината посещава Джорджи и Саймън.
— Хмм… Това обяснява защо аз не знам нищо за нея, а ти, скъпи приятелю, както винаги знаеш всичко.
Натаниъл избухна в тих смях. Майлс беше известен с това, че постоянно държеше очите и ушите си отворени, а сведенията му бяха винаги достоверни.
— Все пак Джорджи ми е братовчедка по мъжка линия — отговори Майлс, сякаш искаше да защити източника си на информация.
— Тогава ти си най-подходящият човек, който може да ни запознае, нали? — Натаниъл вдиша въпросително едната си вежда.
— Но разбира се — кимна ентусиазирано Майлс. — — Предстои ви да прекарате няколко дни в гостоприемния дом на Джорджи и е задължително да се запознаете. Признавам, че ще ми е много интересно да видя как ще си общувате.
— Какво трябва да означава това?
Майлс се ухили многозначително.
— Ще видиш. Да вървим.
Натаниъл последва приятеля си през салона към мястото, където Габриел дьо Бакьор разговаряше с малка група гости до прозореца.
Габриел наблюдаваше приближаването му над ръба на чашата с шампанско. Много добре знаеше кой е той. Натаниъл Прайд беше причината да дойде тук, както тя беше причината за неговото присъствие в дома на Джорджи — макар че, ако Саймън бе удържал на думата си, той още не го знаеше. Харесваше й, че тя ще е винаги една крачка по-напред от него. Това й даваше възможност да го подложи на изпитание, без той да играе ролята, в която неизбежно щеше да влезе, щом узнаеше коя е тя и какво иска.
— Габриел, позволи ми да ти представя лорд Прайд. — Майлс се поклони с усмивка и посочи придружителя си.
— Милорд. — Габриел му подаде ръка, скрита под копринена ръкавица, хладна като усмивката й. — Много се радвам.
— Възхитен съм да се запозная с вас, графиньо. — Той се наведе над ръката й. — Чух, че наскоро сте пристигнали от Франция.
— Произходът ми ме прави добре дошла и от двете страни на Ламанша — отговори спокойно тя. — Както сигурно ще се съгласите с мен, такава позиция е достойна за завиждане.
Очите й имаха цвета на дървени въглища и бяха обградени от гъсти черни мисли под изписани черни вежди. Контрастът с червената коса и кожата с цвят на слонова кост беше наистина смайващ.
— Точно обратното — отговори Натаниъл, раздразнен от необяснимата подигравка в погледа й. — Аз бих казал, че е по-скоро неприятно да влизам свободно и в двата лагера във време на война.
— Нима поставяте под въпрос лоялността ми, лорд Прайд? — Черните вежди се вдигнаха изненадано. — Единственото семейство, което имам, живее в Англия… по-точно тук, в този дом. Родителите ми и цялото семейство на баща ми загинаха по време на революцията. — Ледена усмивка заигра по красиво извитата пълна уста и тя наклони глава, очаквайки да види как той ще се измъкне от неловкото положение, в което го бе поставила.
Натаниъл остана абсолютно спокоен.
— Не съм чак толкова дързък, мадам, особено когато става въпрос за съвсем ново познанство. Ще позволите ли да ви изразя съчувствията си за смъртта на съпруга ви? Сигурен съм, че е бил верен привърженик на Бурбоните, макар че поради целесъобразност се е подчинявал на императора.
Е, дано това е отнело вятъра от платната й, каза си доволно той, проследявайки краткото потръпване на лицето й след добре прицеления удар.
— Той беше французин, сър, и обичаше родината си — отговори спокойно тя и погледът й за миг задържа неговия.
Натаниъл беше среден на ръст и гарвановочерните очи на жената бяха почти на една височина с неговите, но въпреки тази близост той не можа да разчете посланието в тях. Въпреки това в сърцето му се настани непоколебимото убеждение, че Габриел дьо Босер по някакъв начин си играе със своя нов познат — тя знаеше нещо, което беше недостъпно за него. За лорд Прайд това беше съвсем ново усещане и то никак не му хареса.