— Е, мен не ме плаши — засмя се Габриел. — Макар че очите му ми приличат на камъни на дъното на езеро.
В този момент икономът оповести, че вечерята е сложена. Габриел влезе в трапезарията под ръка с Майлс Бенет. Натаниъл Прайд зае мястото срещу нея и тя имаше възможност да го наблюдава скритом, докато оживено разговаряше със съседите си отляво и отдясно. Очите му наистина са като камъни, помисли си тя. Със зелени и кафяви пръски, корави и ярко светещи върху мършавото лице с тесни устни и орлов нос. Напомняше й за отлично дресиран ловен кон. Стройното, атлетично тяло, което изглеждаше по-скоро жилесто и гъвкаво, отколкото мускулесто, излъчваше същата нервна енергия. Най-впечатляващото в него беше косата: къдрава и черна, с няколко посребрени кичурчета по слепоочията, които отиваха на сребърните вежди.
Габриел срещна изучаващия му поглед и осъзна, че наблюдението й не е било толкова тайно… в действителност го беше зяпача с неприкрит интерес.
Не за първи път в живота си благодарна за това, че се изчервяваше твърде рядко, тя се посвети на съседа си отляво и го попита оживено дали познава поемата на Уолтър Скот „Балада за последния трубадур“.
В отсъствието на домакина мъжете не останаха дълго в трапезарията на портвайн и пури, а скоро се присъединиха към дамите в салона. Натаниъл се ядоса ужасно, когато се улови, че поглежда скритом за червената грива, ала Габриел дьо Босер блестеше с отсъствието си. Привидно безразличен, той обиколи малките салони, където се играеха най-различни игри, но не я намери нито край масата за лотария, нито сред сериозните картоиграчи на масите за вист.
Може би трябваше да огледа по-внимателно мъжете около масите. Още утре щеше да разбере кой от тях е кандидатът на Саймън… Приятелят му много обичаше да организира такива срещи. За пореден път бе примамил Натаниъл в дома си с уверението, че разполага със съвършен кандидат за работа в тайните служби, но упорито отказваше да разкрие самоличността му и предпочиташе да си играят на криеница и да разиграва смешни представления.
Това беше типично за Саймън. За възрастен мъж той се отличаваше с детинско пристрастие към игри и изненади. Натаниъл се оттегли с чашата си в един ъгъл на салона и проследи със смръщено чело изпълненията на арфа и пианофорте, които беше подготвила домакинята.
— Очевидно не харесваш изпълнението на мис Бейбъри — установи Майлс, кога го се присъедини към приятеля си също с чаша в ръка. — Ако питаш мен, гласът й е доста слаб.
— Изобщо не го забелязах — отговори сърдито Натаниъл. — Освен това не съм ценител, както много добре знаеш.
— Вярно, ти никога нямаш време за изисканите неща в живота — каза Майлс с ленива усмивка. — Как е младият Джейк?
При споменаването на малкия му син, Натаниъл се намръщи още повече.
— Гувернантката твърди, че е много добре.
— А самият Джейк? — настоя Майлс.
— За бога, приятелю, момчето е само на шест години! Как бих могъл да го попитам добре ли живее. Още е много малък, за да има собствено мнение. — Натаниъл поклати глава и добави: — Според хората, които са около него, се държи прилично. Надявам се, че е поне малко щастлив.
Да, вероятно. — В гласа на Майлс имаше сериозно съмнение, но той знаеше, че няма право да задава повече въпроси. Ако детето не приличаше толкова на майка си, сигурно Натаниъл щеше да се държи с него по друг начин.
Най-добре да смени темата.
— Какво те накара да се отзовеш на поканата на семейство Ванбруг? Знам, че има причина. Ти не харесваш подобни провинциални забавления.
Натаниъл вдигна рамене с подчертано безразличие. Даже Майлс не знаеше по какъв начин приятелят му служеше на родината.
— Откровено казано, след като вече съм тук, не мога да назова конкретна причина. Саймън отдавна настояваше да му гостувам и накрая успя да ме склони. Нямах друг изход, освен да се съглася, иначе щяхме да се скараме. Той ми обеща разнообразни забавления. — Натаниъл примирено поклати глава. — Саймън никога не допуска да му кажат не. Такъв си е още откакто бяхме заедно в Хароу. — Той огледа отново просторния салон и заключи недоволно: — При тези обстоятелства би трябвало да се предполага, че е редно домакинът да е тук.
— Все пак той заема доста важен пост в правителството на Портленд — укори го меко Майлс. — Освен това е обещал да се върне утре.
— А междувременно ние трябва да понасяме стоически скуката.