Майлс се ухили с разбиране.
— Ти си вечно скучаещ негодник, Натаниъл. Отвратителен мизантроп. — И той огледа салона и отбеляза с нарочна небрежност: — Питам се къде изчезна Габриел.
— Ммм… — промърмори лорд Прайд и си взе щипка емфие. Майлс хвърли остър поглед към приятеля си. По някаква незнайна причина измърморването бе прозвучало фалшиво. Натаниъл не беше роден човекомразец. Едва смъртта на Хелън го бе превърнала в затворен в себе си, студен характер, който сякаш изпитваше задоволство да задушава в зародиш всеки опит за сближаване. Междувременно повечето от приятелите му се бяха отказали; само Майлс и Саймън продължаваха да дружат с него, отчасти защото го познаваха от младите му години и знаеха какъв отзивчив и великодушен приятел е и как винаги се отзовава, когато някой има нужда от него; и отчасти защото усещаха, че въпреки сдържаността си Натаниъл има нужда от тяхната лоялност и разчита на дружбата им, че без тяхната подкрепа сигурно ще се оттегли напълно от света.
Един мъж не може да тъгува вечно, опита се да се успокои Майлс. Един ден старият Натаниъл ще се върне. Може би грижливо прикриваният интерес към Габриел дьо Босер беше знак на надежда.
— Сигурно е решила да си легне рано — отговори Майлс. — За да е свежа и отпочинала за утрешния лов.
— Защо ли се съмнявам? Графинята не е от жените, които се нуждаят от много сън, все едно при какви обстоятелства. — Тонът на Натаниъл издаваше неодобрение. От друга страна, неодобрението отдавна му е станало навик, каза си с усмивка Майлс.
Скоро след това Натаниъл се качи в стаята си, за да избяга от веселите смехове и възбудените гласове на гостите. Имаше си работа. Четенето на доклади беше важно занимание и той смяташе да му посвети остатъка от вечерта.
Към полунощ къщата утихна. Многодневните гостувания обикновено започваха рано сутрин, особено когато беше планиран лов. Натаниъл се прозя и остави настрана доклада на агента си в двора на цар Александър. Царят беше назначил нов главнокомандващ армията. Трябваше да изчакат, за да видят дали Бенингсен ще върши по-добра работа от слабия Каменски и може ли да се очаква настъпление срещу Наполеон в Източна Прусия. Царят уж изпълняваше обещанието си да помага на Прусия срещу императора, но агентът на Натаниъл съобщаваше за яростните възражения на царицата-майка срещу тази политика и обвиненията й, че Русия може да стане жертва на Прусия. Не се знаеше по какъв път ще тръгне накрая царят. Никой не можеше да предскаже какво решение ще вземе владетелят, оценен от най-близкия си човек като „комбинация от слабост, несигурност, несправедливост, терор и непоследователност, които те докарват до гняв и отчаяние“.
Натаниъл стана от леглото и отвори прозореца. Въпреки че навън беше хладно, той не можеше да спи в затворено помещение. Няколкото успели в последния момент бягства бяха развили у него дълбоко недоверие към затворените прозорци.
Нощта беше светла и ясна, въздухът мразовит, звездите по безкрайното черно небе изглеждаха прозрачни. Натаниъл се наведе навън, опря се на лакти на перваза и се загледа към гладката морава, обсипана със скреж. Утрото щеше да е великолепно за лов.
Скоро след това той се пъхна отново в легло го си и духна свещта.
Почти веднага чу шумоленето на дивата лоза. Ръката му се плъзна под възглавницата към малкия, обкован със сребро пистолет, негов постоянен спътник. Лежеше абсолютно неподвижен, всяко мускул че на тялото му напрегнато, и се вслушваше подозрително в мрака. Лекото скърцане и шумолене продължаваше, все по-близо и по-близо до прозореца му. Някой се катереше по дебелите стъбла, които се виеха по червеникавата тухлена фасада на представителната къща, построена по времето на Джеймс I.
Ръката му се стегна около дръжката на пистолета и той се надигна на лакът, устремил поглед към тъмния четириъгълник на прозореца. Дишането му почти не се чуваше.
Сръчни ръце се хванаха за перваза на прозореца, следвани от тъмна глава. Нощният посетител преметна единия си крак през перваза, изтегли се нагоре и се настани удобно на широката дъска.
— Видях, че преди малко угасихте свещта, и си казах, че вероятно сте още буден — изрече спокойно Габриел дьо Босер, обърната към тъмното, тихо помещение. — Сигурна съм, че имате пистолет, готов за стрелба, но ви моля да не стреляте. Това съм само аз, Габриел.
Натаниъл не се изненадваше толкова лесно, а и обикновено успяваше да скрие смайването си. Този път обаче дълго упражняваното самообладание го изостави.
— Само ли? — извика гневно той. — И какво, по дяволите, правите тук?
— Отгатнете — подкани го весело посетителката.