Натаниъл с мъка обуздаваше гнева си.
— Аз нямам предразсъдъци спрямо жените — отвърна ледено той. — Случайно…
— О, добре — прекъсна го развеселено тя. — Радвам се, че изяснихме тази точка. Съвместната ни работа щеше много да се затрудни, ако хранехте антипатия срещу жените. Саймън е на мнение, че мога да ви бъда от помощ, за да разкриете френските агенти в Лондон.
— Саймън не е отговорен за набирането на агенти, мадам. — Защо имаше отчаяното чувство, че се намира пред непреодолимо препятствие?
— Прав сте — кимна сериозно тя. — Вие отговаряте. Но съм сигурна, че ще приемете съвета му. Саймън заема важен министерски пост в правителството на лорд Портленд. — Тя се загледа с интерес в ноктите си.
Ръцете й бяха дълги и тесни, както забеляза Натаниъл, ноктите късо подрязани, пръстите бели и стройни. Той седна рязко в леглото. Нощната му посетителка току-що бе направила чудовищния намек, че той е длъжен да се подчини на инструкциите на Саймън Ванбруг. Само министър-председателят имаше право на вето, когато ставаше въпрос за работата на тайните служби… и то не винаги.
— Заблуждавате се, като смятате, че ще позволя на някого да ми влияе и ще действам против убежденията си — обясни ледено той. — Аз имам последната дума, графиньо, и тя е единствената, която има значение. Повтарям: не работя с жени.
— Всяко правило има изключение, милорд — отвърна ласкателно тя. — Моите препоръки са впечатляващи, не мислите ли?
Без съмнение, каза си ядно Натаниъл. Саймън не бе преувеличил, като изтъкваше полезността на кандидата за тайните служби. Полът й обясняваше сложната аранжировка на запознанството им. Саймън знаеше, че ако му бе казал истината в самото начало, Натаниъл щеше категорично да откаже да я приеме. Вероятно Саймън също бе изпитат на гърба си настойчивостта и упоритостта на Габриел дьо Босер и също като него не беше успял да я убеди в категоричността на отказа си.
Затова заговори съзнателно враждебно, подправяйки думите си е обиди:
— О, да, мадам, наистина са впечатляващи. Еднакво впечатляващи за френските и за английските тайни служби. Както ми казаха, през последните години сте живели изключително във Франция, а сега искате да ви повярвам, че горите от желание да предадете родината си на стария й враг? Боя се, че подлагате на изпитание лековерието ми, макар и по не особено умен начин.
Докато говореше, той следеше израза на лицето й, търсейки издайнически признаци на колебание, на отказ — несигурно отвръщане на поглед, едва забележимо изчервяване, потреперване на устните. Ала погледът на тъмните очи остана ясен и не се отдели от лицето му. Кожата й беше все така прозрачна.
— Въпросът ви е оправдан — отговори тя търпеливо. — Позволете да обясня. Винаги съм се чувствала по-близо до родината на майка си. — Гласът й беше абсолютно спокоен и звучеше сериозно. — Прекарах по-голямата част от детството си в Англия, при семейството на Джорджи, докато във Франция бушуваше терорът. Преди революцията баща ми беше застъпник на реформите, но винаги е бил лоялен роялист и щеше да подкрепи Бурбоните, ако бяха преживели революцията. Убедена съм, че като помагам за падането на Наполеон и за възстановяването на Бурбонската монархия, ще работя в името на родителите си и на собствените си убеждения. — Тя наклони глава и на лицето й изгря усмивка. — Затова, лорд Прайд, предлагам услугите си на английските тайни служби.
— Вашият съпруг…?
В очите й падна сянка и ги направи почти черни.
— Той обичаше Франция, сър. Би се съгласил с всичко, което би било полезно за скъпата му родина… а Наполеон не е полезен за Франция.
— Така е. — Натаниъл се улови, че се съгласява с нея, и за момент забрави причината за тази дискусия. — Всичко това е вярно, но само в дългосрочен план. Засега военните победи говорят друго — поясни сухо той.
Обяснението й беше убедително. В последните доклади на агентите му също се споменаваше, че много разумни французи са започнали да се замислят за вредата от мегаломанията на Наполеон. Императорът искаше да завладее цяла Европа, но страните, които бе подчинил и унижил, неизбежно щяха да се съюзят помежду си и да се надигнат срещу тирана — вече нямаше какво да губят. И когато това станеше, френският народ щеше да плати цената за безмерното честолюбие на своя владетел. Всичко това означаваше, че да работиш за падането на Наполеон не е непременно предателство срещу родината.
Несъмнено Габриел дьо Босер беше отличен кандидат — движеше се в подходящи кръгове и имаше възможност да набира информация, която други агенти щяха да търсят с месеци.