— Не си. Но правиш всичко възможно истинските мафиоти да си живуркат спокойно.
— Сега вече хич не те разбирам! Как са ти объркали главата, момче…
— На тебе, началство, ти е объркана главата. Истинските мафиоти са в Кремъл, в Думата, в Министерския съвет, а най-големите живеят в Ню Йорк, Париж и Тел Авив!
— Добре, благодаря ти! Просвети ме! А пък аз, глупакът, мислех, че човек сам е ковач на собственото си щастие.
— Правилно си мислел. Продължавай в същия дух.
— А какво общо има Тел Авив? Да не си антисемит?
— Зависи.
— Митя, не те разбрах.
— Има наши чифути, има и не наши.
— Хайде да вземем например руските банкери. Нямат чет! Те какви са?
— Наши.
— По какво съдиш?
— По оная им работа!
— Ясен си ми — изрече Супрун след кратко мълчание.
— Наши са, защото имаме общо дело — благоволи да обясни Митя.
— И какво е то?
— Освобождаваме Русия от социализма, комунизма и разните други „изми“.
— И какво общество възнамерявате да построите?
— Вземи Америка, началство — оживи се Митя. — Кои са предците на американците? Истинските бандити! Смели хора, отчаяни. А какви стават потомците им? Господари! Живеят си като на кино!
— Русия не е Америка, Митя. Русия си е Русия.
— Ще поживеем, ще видим.
— Тук си прав. Много са ви добри политическите ръководители!
— Те са ни родни братя. При вас е имало политически ръководители, а ние всички сме братя.
— За братята! — усмихна се Супрун, докато наливаше.
— За такова нещо и аз ще пия!
„Отлична възможност — помисли си Супрун, докато пълнеше с водка чашата на Митя, — с чашата в зъбите, ръката извита отзад и точен удар с крак в слабините!“
Помисли го, но не започна да действа. „Ами ако не е сам? Сигурно в съседната стая има още пазачи. Някъде трябва да има и камера за наблюдение. Може само това да чакат, да не издържа. И тогава… При опит за бягство…“
— Наздраве, Митя! — вдигна чашата Супрун и пи.
— Наздраве, началство!
Супрун се облегна назад на креслото и огледа стаята. Ето я, скъпата камера! Къде ли са го докарали? В кой район? Дълго пътуваха, почти през цялата нощ.
— Какво се замисли, началство? — подсмихна се Митя.
— Гледам. — Супрун кимна към телевизионната камера.
— И тебе гледат! — ухили се Митя.
— Старшия ли?
— И той.
— Да — въздъхна Супрун. — Къде съм попаднал…
— А се говореше, че уж ти предлагали, началство, вила в Италия, снежнобяла яхта и много пари. Вярно ли е, или лъжат?
— Вярно.
— И ти си отказал?
— Иначе нямаше да стоя тук с теб!
— Все съм виждал балами, ама такъв… за първи път!
— Ти си балама — отвърна без злоба Супрун, стана и тръгна към прозореца.
Той видя близката планина, синьото езеро, сред което имаше мъничък остров.
— Седемнайсет километра — рече уверено Супрун.
— Какво? — не разбра Митя.
— Мястото, където си пийваме двамата с теб, се казва Отрада. На седемнайсет километра от Минералните бани.
— Почивай си, началство — предложи Митя и като погледна внимателно Фьодор Степанович, тръгна към вратата.
— При старшия ли хукна? — извика след него Супрун и се засмя.
Той открехна вратата към верандата и пое дълбоко чист въздух. Слънцето вече залязваше и равномерната светлина огряваше върховете на невисоките планини. Над езерото кръжеше чайка и кряскаше пронизително.
Супрун много добре знаеше защо се е озовал тук и чие дело е това. Едно не можеше да разбере — защо трябваше да го карат точно тук, при това със завързани очи. По-лесно беше да го гръмнат някъде, можеше и в дома му. Нима съвестта на губернатора бе заговорила? Защо мълчеше, когато убиха Приходко, Скачко, Василиев? Или губернаторът оказваше натиск върху психиката му, сплашваше го? Каквато и да бе причината, поне бе жив. Може би Колесниченко е решил да поговори с него, да му постави условия — отказ от предизборната борба или смърт? Все още имаше възможност да остане жив, стига да подпише хартийката, да прекрачи бариерата, наречена съвест. Може би представителният мъж със сивия костюм отново ще му предлага вила в Италия? Ще приемеш ли, Супрун? Не, няма да приемеш. Но и не ти се умира. Значи трябва да се измъкнеш оттук.