Жената премига смаяно и се засмя високо.
— Себе си ли имате предвид?
— Ако приличам…
— Успокойте се — прекъсна го Соня. — Не приличате. Вече ви казах какъв сте. И затова бих ви гостувала с удоволствие.
— Кога?
— По-късничко.
— Защо да чакаме толкова дълго? — попита нетърпеливо Турецки, като оглеждаше помещението.
— Искате сега?! Направо тук?!
— А защо не? Отделна зала, английска брава — кимна към вратата Александър, — плътни завеси…
Той прегърна жената, устните му се впиха в нейните, опитните му ръце започнаха да галят податливото тяло.
— Чуват ни, следователю — прошепна Соня.
— Но не ни виждат — също шепнешком отговори Александър.
— Не се знае…
Соня се изтръгна от обятията му и поклати глава.
— Ти си мъж на риска, скъпи следователю!
Саша махна с ръка и напълни чашите.
Соня дълго гледаше Турецки и въртеше чашата в ръцете си, а после каза:
— Предай на охраната си да не стрелят веднага. Ще дойда.
Загледан в дълбоките сини очи на момичето, Турецки повярва.
— Няма да има охрана. Или поне няма да ги забележиш.
— „Пантера“?
— Ей, всичко знаеш! — усмихна се Александър. — Откъде?
— Ако съм сложена за примамка…
— Не съм казвал подобно нещо.
— Човекът, който настоя да дойдеш в тази зала, съм аз.
— Нима?
— Не ме разсмивай — усмихна се жената. — Ти знаеш всичко. Разговорът беше в присъствието на Алексей Петрович.
— Откъде имаш тази информация?
Соня мълчаливо показа, че в залата може да има подслушвателни устройства, после рече игриво:
— Който много знае, бързо остарява! Работа ли имаш? — попита тя, щом забеляза, че Александър погледна часовника си.
— Да отидем да видим кой кого бие! — предложи Турецки. Когато влязоха в билярдната, и един поглед бе достатъчен, за да разберат кой пада: Станислав Станиславович тъжно отброяваше стотарки.
— Милион — навъсено се обади той.
— По принцип предпочитам в долари — обади се Кроткия.
— Ще ме разориш — измърмори Акимов. — Той използва удара на Барк!
— Вие също се опитахте да го приложите — парира Алексей Петрович.
— Една последна? — предложи Станислав, Станиславович.
— Не мога — почука по часовника си Кроткия.
На раздяла Турецки галантно целуна ръката на Соня, а тя прошепна:
— Чакайте ме.
В колата Александър попита Алексей Петрович:
— Известно ли ти е нещо за София Андреевна?
— Много малко.
— Поне фамилията й не знаеш ли?
— Полонска.
— Чувства се дворянската кръв…
— Баща й е циганин, пеел в хор „Ромен“, а майката е рускиня.
— Циганин… А тя толкова бяла!
— Изглежда, прилича на майка си. Но очите й са цигански. — Какви ти цигански? — възрази Турецки. — Сини като езера! Всички знаят, че циганските са черни!
— Специално проверих. Очите на истинските цигани по наследство са яркосини.
— И се поинтересува, след като режисьорът Татаринцев те разкри? — усмихна се Турецки.
— Вие какво, нямахте си друга работа, че говорехте само за мен ли? — недоволно измърмори Кроткия.
— София Андреевна ми разказа…
— Госпожа Полонска честичко посещава бар „На върха“ и казино „Максим“.
— Играе ли?
— Рядко, но страхотно. И най-често печели.
— Ако можеше и да ми кажеш за кого работи…
— А вие се поинтересувайте при следващата си среща — посъветва го сериозно Кроткия, като погледна приятеля си и добави: — И не гледайте толкова учудено. Не ви прилича… Къде отиваме?
— Аз — при генерал Маркуша. Искам да чуя защо е напсувал моя стажант.
— Спрете, ако обичате.
— Ще ви закарам, Алексей Петрович. Кажете адреса.
— Спрете. Ще взема такси.
— И къде да ви търся? — попита Турецки, като спря.
— Ако е нужно, ще ви намеря. Довиждане.
Кроткия излезе от колата и бързо се изгуби сред минувачите.
Макар Кръстника да се срещна с ръководителите на Ставрополския край във вилата на губернатора, самият домакин отсъстваше, беше го извикал в Москва секретарят на Съвета за сигурност Хвостов. Както обикновено, разговорите ръководеше Георги Гагарински, по-точно той предаваше решенията на Кръстника, взети след обсъждането с долетелия от Кисловодск сътрудник на Юрий Андреевич Потапов. В началото Кръстника поиска да чуе мнението на местните ръководители за създалото се положение след пристигането на Турецки и предложенията им за неутрализиране действията на „Пантера“, тъй като сериозно се страхуваше от московската група. От името на всички отговори прокурорът Власенко. Според него главната причина за безпокойство бе разделението на служителите от прокуратурата, ФСС и УВР. Те като че ли се бяха групирали в два лагера, едните се подчиняваха на заповедите на началниците си, а другите на Турецки. Засега не се говореше открито за това, но с времето неминуемо щеше да излезе наяве.