— Докладвай, Алексей Иванич. Какво си намислил.
— Видях Сизов в района на Татарската гора.
— Защо се нарича Татарска?
— Защото е близо до село Татарка!
— Това е достатъчно — със задоволство отбеляза Александър. — Двамата ли ще тръгнете?
— Да — кимна към Глеб Богданов.
— Заминавайте — съгласи се Александър. — В Татарка на „Нагорна“ седемнайсет живее майор Голованов…
— Седемнайсет ли? Та това е къщата на Николай Василиевич Сараев! Наскоро овдовя. Жените ни се имаха. Майор Голованов… Чакай, чакай, не е ли оня, дето наду корема на Настенка и изчезна?
— Същият.
— Така… — намръщи се Богданов. — Завърнал се ясният сокол…
— Нищо няма да обяснявам — рече Турецки, — но искам да те предупредя: майорът е от МУР и е момче на място. Вие му предайте заповедта, той знае какво да прави.
— Разрешавате ли да тръгнем? — попита Глеб.
— Защо да се бавим повече? Заминавайте.
6.
Губернаторът на Ставрополския край Николай Михайлович Колесниченко се връщаше със самолета от Москва. В столицата прекара малко повече от денонощие, но и за толкова време успя да научи много неща, да разбере и оцени собственото си положение.
Срещата със секретаря на Съвета за сигурност беше определена за два следобед, а Колесниченко кацна в столицата сутринта, така че имаше време да се срещне с нужните хора. Най-напред позвъни на Юрий Андреевич Потапов, който се оказа на вилата си. „Пристигай“ отсече Потапов, без да изслуша обясненията му защо се обажда толкова рано.
Преди да тръгне от Ставропол, Колесниченко предупреди за пристигането си директора на ССК Асатрян, който обикновено лично го чакаше с форда си на летището. Но сега тук бе само шофьорът на Гурген Акопович, който съобщи за ареста на Асатрян веднага щом фордът пое.
— Къде отиваме, Николай Михайлович? — попита шофьорът, взрял се в непроницаемото лице на пътника.
— В Барвиха.
На околовръстния шофьорът погледна в огледалото и се усмихна:
— Опашката не ни изпуска! Забелязахте ли, Николай Михайлович?
— Виждам.
— Искат да разберат накъде сте тръгнали…
— Нима не те предупредиха?
— Предупредиха ме и казаха да не обръщам внимание.
— Точно така, прави се, че не си ги забелязал.
Юрий Андреевич прие губернатора приветливо, поведе го към кабинета си.
— Искам да ти покажа новата си придобивка. „Жената до рояла“. От Зверев. Картината принадлежеше на вдовицата на един известен поет. Доста дълго се пазарих с нея… Между другото, на картината е изобразена самата тя.
— Добра е — равнодушно я похвали Колесниченко.
— Колко е тъжно да си имаш работа с дилетанти! Та това е една от най-хубавите картини на Зверев! Може би най-хубавата. Бил е влюбен в тази жена. Виж какви цветове, каква нежност в погледа… Сега погледни тази — кимна Потапов към съседната картина. — Също от Зверев. Усещаш ли разликата?
— Друго усещам — отговори след кратка пауза Колесниченко.
— Какво именно?
— Не вярвам, че не знаеш нищо.
— Тю! — Потапов плю. — Мислех, че за картината… Разбира се, знам за близкия ти приятел Асатрян и още много други неща, за които засега е раничко да се говори… Гладен ли си?
— Няма да ти откажа.
— За колко часа е определена срещата ти с Василий Алексеевич?
— В два часа трябва да бъда в кабинета му.
— Имаме повече от достатъчно време. Аз, разбира се, бих могъл да ти покажа още нещо…
— Дилетант съм! Ди-ле-тант! Извинявай, Юрий Андреевич!
— Добре. Да отидем в трапезарията.
Колесниченко беше виждал и по-богати вили от тази. Лично той имаше несравнимо по-хубава, ако се съдеше по удобствата и обстановката, но не можеше да не отбележи финия вкус на домакина, изисканата атмосфера и избора на цветовете в стаите, обзаведени с антикварни мебели, с майсторски направената камина в хола и единствената икона на стената, изобразяваща Богородица с младенеца.
— Шестнадесети век — поясни Потапов, като видя, че иконата привлече вниманието на госта.
— Мястото й е в храма, а не тук — изпусна се Колесниченко.
— От храмовете се краде. Но сигурно ще я даря на храма на Христа Спасител. Не си първият, с когото говоря за това.
— А кой беше първият?