— Кметът на Москва.
След закуската двамата отново се върнаха в кабинета и извадиха цигарите.
— Слушам те, Николай — рече Потапов.
— Бих искал да послушам теб.
— Асатрян е арестуван, представителството е запечатано, води се следствие.
— За това вече знам.
— Тогава какво искаш да чуеш от мен?
— Ако не друго, поне защо съм тук?
— Арестът на Гурген Акопович не е ли достатъчна причина? Той сигурно е дал показания.
— Но това е краят, Юрий Андреевич!
— До там е още далече. Дори много далече… По-добре ми разкажи какво прави там господин Турецки?
— Господин Турецки не дреме.
— Среща ли се с него?
— Само когато пристигна. Но ти знаеш за това.
— Значи господин Турецки няма желание да общува с теб?
— Излиза, че е така. И аз нямам особено желание да се срещам с него. Кажи ми, моля ти се, няма ли някаква възможност Турецки да бъде спрян?
— Засега няма.
— Какво значи „засега“?
— Ами — засега.
— Но може да се появи?
— На този свят няма нищо невъзможно.
— Юра, говориш със загадки.
— Нима някога съм крил нещо от теб?
— Беше много по-откровен.
— Изглежда, този път има важни причини.
— Добре. Нямам право да настоявам.
— Ще ти кажа само едно, машината, която сме задействали, вече не може да бъде спряна. Може да стане така, че след разговора да те свалят от поста, но може и да ти се размине. И все пак това е частен случай…
— Хубави частни случаи! Ако на теб ти кажат такова нещо?!
— Вчера ми го казаха точно такова, и то в по-груба форма.
— Кой?
— Пак питаш за неща, които не мога да ти кажа, и затова се връщам към предишната мисъл. Дали секретарят на Съвета за сигурност ще поиска да бъдеш свален, е най-малкият проблем. Дори и в най-лошия случай няма да пропаднеш. По-точно, няма да те оставят да пропаднеш. Вече си винтче от задействаната машина и да си призная, много важно винтче. В този момент дори най-важното. Главното, за което трябва да мислиш денем и нощем, са изборите. Нямаме право да ги загубим.
— Но ако секретарят ме свали…
— Секретарят нито може да назначава губернаторите, нито да ги сваля.
— Какво му коства да отвори вратата на президента? На теб ли да обяснявам какви са отношенията им.
— Какви?
Колесниченко погледна внимателно събеседника си и се усмихна…
— И защо не се обичат вече? — попита той.
— Живей си живота и не се притеснявай. Пази си здравето — посъветва го Потапов, без да отговаря на въпроса му. — Тези дни ще се реши всичко.
— Преди или след конгреса?
— За нас е необходимо това да стане преди конгреса. И с това спираме, драги Николай Михайлович…
— Как ще ме посъветваш да се държа със секретаря?
— Зависи как той ще се държи с теб.
— Естествено, ще бъде груб.
— Не мисля, дори съм убеден, че ще бъде сдържан и спокоен.
— Добре звучи, но не е за вярване — усмихна се Колесниченко.
— И запомни, поведението на секретаря няма никакво значение. Нито секретарят, нито правителството, нито президентът имат пари. Парите са у нас. В машината, която сме задействали, се въртят всички, от най-дребния чиновник до най-големия. Друг е въпросът, че не се досещат. Но това си е техен проблем.
— В това число и на президента ли?
— А какво щяхме да правим без него? — Потапов отговори на въпроса с въпрос. — Да минем на другите въпроси. Как е Кръстника?
— Според мен — отлично.
— С такъв помощник като Георгий Гагарински може да спи спокойно.
— Аз не ходя на срещите.
— Правилно постъпваш. Защо да се издаваш? Специалният отряд „Пантера“ не се шегува. В Москва ежедневно пристигат шифрограми.
— А къде…?
— ФСС. Но не мисли, че съдържанието на шифрограмите не е известно на секретаря. Той намери общ език с директора. Професионално ли пипат тия от „Пантера“?
— Мисля, че знаят достатъчно много, ако не и всичко. Особено подробно проверяват Изобилно и Прикумско.
— Много ясно. Там господстват бивши Признати бандити.
— Спомням си как Михаил Юсин с гордост заяви, че бивши Признати бандити няма…
— Левитан и Стареца могат да мислят за себе си каквото искат, но за нас си остават бивши.