— Ако Хвостов е събрал поне част от документите с моя подпис, ще се юрне към президента…
— Пак същата песен — свъси вежди Потапов. — Аз за какво те питам, ти какво ми отговаряш! Разбира се, ако имаше власт, Василий Алексеевич щеше да прати в затвора всички, които не харесва. Но уви. А часовничето прави тик-так, временцето лети… Какво се е случило в Татарка? — внезапно попита той.
— Обикновен сблъсък.
— Между кого?
— Онези… как ги наричаха? Отцепниците! Маркуша си има неприятности — сети се Колесниченко. — Удушили са един от онези, които са били на вилата.
— На твоята вила? — уточни Потапов. — Едва ли можем да го наречем неприятност. По-скоро е приятно събитие.
— Удушили го в управлението.
— И Турецки се е заел с това?
— Той. Маркуша здравата се е изплашил.
— Пие ли?
— Винаги е пиел, но никога не са го виждали пиян. А сега не спира.
— Стана богат — насмешливо изрече Юрий Андреевич. — Но богатството е непостоянно, днес го има, а утре — няма и следа от него! Да му беше поговорил бащински, като губернатор…
— Хората са казали: пий, но си гледай и работата. А при Маркуша нещата отиват от зле на по-зле. Във всички правозащитни органи е настанал хаос. Власенко съвсем се е умърлушил. Надяваше се на приятеля си, зоналния прокурор от Главна прокуратура, но той напълно е изключен от разследването.
— А Макеев как е?
— Оплаква се. Офицерите получават заповеди, козируват, а резултатите не се виждат.
— Те са на служба. Трябва да докладват.
— Докладват. Само че неща, които са отдавна известни.
— Турецки умее да работи — изрече замислено Потапов.
— С тия пълномощия, кой не би се справил?
— И от правата си трябва да се ползваш умно — назидателно отговори Юрий Андреевич. — Казват, че Супрун обикаля от митинг на митинг?
— Из целия край. Казаците го пазят.
— Чух, че по площадите било пълно с народ.
— Достатъчно.
— Разбира се, за случилото се мълчи?
— Засега мълчи.
— Значи чака нещо. Може би подходящия момент. Няма да пропусне шанса да натрупа точки.
— Печатът? Телевизията?
— Когато му дойде времето, ще използва и едното, и другото. Но ти не се притеснявай много — успокои Потапов събеседника си и го погледна. — Историята не може да се върне назад.
Така и завърши деловият разговор с домакина.
Колесниченко очакваше от срещата със секретаря на Съвета за сигурност най-лошото, но Потапов се оказа прав. Хвостов бе сдържан и спокоен, макар да му наговори доста неприятни неща.
— Извиках ви по повод следствието срещу местната акционерна компания на стокопроизводителите — започна секретарят веднага след поздрава.
— Слушам ви, Василий Алексеевич — вежливо каза Колесниченко.
— Някъде около осемдесет процента от доходите от дейността на вашата компания отиват неизвестно къде.
— Компанията, както благоволихте да се изразите, не е моя и освен това нямам данни за доходите на ССК.
— Нали вие сте губернатор? — погледна го Хвостов навъсено.
— Ставрополският стокопроизводителен комбинат е търговска организация…
— Частна и сенчеста — прекъснато секретарят.
— С първото мога да се съглася, а за второто — не съм убеден. Да, предприятието е най-голямото в нашия край, регистрирано е по всички закони, изпълнява си задълженията към местните власти…
— А именно?
— Плаща за арендата на земите и водоемите, редовно си внася местните данъци и такси и освен това, и то никак не е маловажно, осигурява работа на хиляди и хиляди граждани.
— Парите, които ССК плаща в държавната хазна, са нищо в сравнение със средствата, потънали в чужбина.
— С подобни въпроси се занимават правовите органи.
— Тогава, пак повтарям, какво прави губернаторът?
— Не бих искал да разговаряме с такъв тон — отговори след кратка пауза Колесниченко.
— Генералният директор е Признат бандит, част от предприятията се ръководят от Старци, Левитановци, бивши партийни босове — пак бандити, московското представителство — от някой си Асатрян, мошеник и картоиграч! Това известно ли ви е?
— Да.
— И сте мълчали при назначаването им?