— Назначаването на ръководителите на частните предприятия не влиза в моята компетентност. При това, Василий Алексеевич, нима в столицата няма осъждани ръководители, при това с по-висок ранг от директорите на предприятия?
— Можете ли да кажете имена?
— Уверен съм, че ги знаете.
— Явно са ви подковали добре — отбеляза след малко Хвостов. — Не знам как е със задълженията, но много ясно си знаете правата. Смятам, че няма смисъл да продължаваме с разговора. Предавам материалите за ССК на главния прокурор.
— Довиждане, Василий Алексеевич — сбогува се Колесниченко. Секретарят на Съвета за сигурност измърмори нещо неясно в отговор и запали цигара.
Разположил се удобно в креслото в самолета, Николай Михайлович размишляваше за собствената си съдба.
Както се казва, има хора на тоя свят, които уж меко постилат, пък постелята твърда. Към тях се отнасяше и Колесниченко, и народът неслучайно го наричаше „кадифения губернатор“. Той не се скъпеше на обещания, стараеше се да ги изпълнява, но много от обещаното оставаше на книга. И все пак по икономически показатели в сравнение с други региони неговият край изглеждаше много по-добре. Кой каквото ще да казва, но в ССК плащаха, не бавеха парите и народът не тънеше в беднотия, както в съседните области. Друг въпрос, че разривът между богатите и бедните достигна такива размери, че сериозно изплаши губернатора. Само едно нещо го успокояваше: в цяла Русия е още по-зле. Нищо не можеш да скриеш от хората, всички разбираха чудесно, че пълнят джоба на „новите руснаци“, но както каза по телевизията един нагладувал се миньор от Воркута, по-добре да работя за негрите, стига да ми плащат, отколкото да си стоя вкъщи гладен.
Колесниченко много добре съзнаваше последствията от разследването на укриване на доходи в ССК. Делото го засяга лично, ако „особено важният“ Турецки хване поне един случай с негово участие в престъпленията, извършвани от фирмата, тогава с него е свършено. Утешаваше го само това, че като научи съдържанието на разговора му със секретаря на Съвета за сигурност, Потапов весело се засмя: „Аз какво ти казвах? Не се тревожи. Живей си спокойно.“
На летището в Ставропол губернаторът бе посрещнат от началника на местната ФСС Макеев. Той му съобщи за заповедта на вътрешния министър за отстраняването на Маркуша от заеманата длъжност. „И кой ще изпълнява неговите задължения?“ — „Полковник Холмец.“ Колесниченко замълча. „Току-виж стигнал и до мене“ — рече Макеев. Губернаторът нищо не отговори.
Майорът от милицията Голованов, хванал сина си за ръка, стоеше на верандата и гледаше към задаващия се Глеб.
— Привет! Какъв вятър те довя насам? — усмихна се той и стисна ръката на младежа.
— Попътен. Здравейте.
Глеб извади заповедта на Турецки и я подаде на майора.
— Максимка, ще се наложи да постоиш с дядо си — обърна се към сина си Голованов. — Върви в колата, Глеб.
— В Татарка ли е Грязнов?
— Замина си. Но и без него ще се справим!
— Сам ли тръгна?
— С когото дойде, с него си отиде. Върви. Аз ей сега ще се приготвя.
За издирването на Сизов взеха две коли и по пътя към Татарската гора Глеб разказа накратко на Голованов защо Турецки се нуждае толкова от полковника.
— Не ми обяснявай. Заповедта е получена, ще я изпълним. Ако е жив, ще го хванем. Правилно ли се движим?
— Има към триста метра до кръстопътя. Там ще спрем.
— И накъде води пътечката? — попита Глеб, когато стигнаха кръстопътя и спряха колата.
— Към къщата на горския.
— Иванич, ти познаваш ли го? — поинтересува се майорът.
— Как да не го познавам? Аз познавам всички и те ме познават… Тръгвам, момчета.
— Идвам с вас — обади се Глеб.
— Михеич не уважава непознатите. Сам ще отида.
— Върви, Алексей Иванич — разреши Голованов и намигна на Глеб. Богданов се скри от погледа им, а майорът изразително погледна Демидич и Филя и те моментално изчезнаха в храстите.
— А ние, Глеб, ще поседим с теб, ще изпушим по една — каза майорът. — Или не пушиш?
— Не пуша.
— Не пиеш, не пушиш… жените харесват такива като теб. Аз също не пиех и не пушех до осемнадесет години. И никога не съм мислил, че някога ще се наложи да пуша и друго.
— Хашиш ли?
— И хашиш… Много ли знае подполковник Сизов?
— Предполагам, че доста. Навсякъде е придружавал генерал Маркуша.