— Сбъркахме ние с Гришчук…
— Защо ние?
— Трябваше веднага да се разправим с него, а го откарахме.
— Кой да предположи, че ще стане така?
— Събрала се тук една банда — поклати глава майорът, но като погледна младежа, смени темата. — Глеб, очите ти са зачервени. Не си ли доспиваш?
— Днес съм дремнал час-два.
— Тогава спи — нареди Голованов.
А в това време Богданов разговаряше с горския Михеич, мъж на шейсетина години, набит и як.
— Иванич, нещо не ми казваш истината — рече горският. — Дивеч, гъби, плодове… Казвай направо кого си загубил.
— Подполковник Сизов — не скри Богданов. — А повече не мога да ти кажа. Сам разбираш.
— Видях го — отговори горският. — Днес го видях. Броди из гората с пушка.
— Кога?
— Рано беше. Към шест часа. Спах у Сьома Захаров, събудих се и си тръгнах по пряката пътека.
— Поприказвахте ли?
— Като с теб. За дивеча… Какво става, а, Иванич?
— С кое?
— Не си ли чул за стрелбата в Татарка?
— Чух.
— И още ще чуеш!
— Откъде знаеш?
— При мен идват на лов не само подполковници!
— Зная. И генералите не се свенят.
— Вярно. Не се свенят. Генералите ги има различни…
— От големите началници, а?
— От тях. Като си сръбнат, какви работи може да чуеш! Надойдоха тука едни големци заедно с Мака…
— Зная — отговори майорът на въпросителния поглед на горския.
— Заканваха се на Байбака и благославяха Кръстника! Отчаяни момчета, няма да мирясат. Така че чакайте събития, повече нищо няма да ти кажа.
— Те един друг не се щадят, че ние ли да ги щадим — равнодушно отговори Богданов. — Довиждане, Михеич!
— Бъди жив и здрав.
Първи от гората излязоха Демидич и Филя, а след тях се появи и майор Богданов.
— Да вървим — заповяда той и се качи в колата.
— Показвай пътя. И говори по-тихо — кимна Голованов към задната седалка, където спеше Глеб.
— Работохолик — зашепна Богданов. — По цели дни следствие, разпити, свидетели, а вечер заминава някъде.
— И не казва ли къде?
— Мълчи.
— Значи по работа. Иванич, разбра ли нещо?
— Малко. Но Сизов е тук, видели са го.
— И накъде отиваме?
— При горския Сьома Захаров. Дали ще се намери при теб водка?
— Коняк има.
— Сьома е пияница. Когато е трезвен, дума не ще изкопчиш от устата му. А като пийне — не можеш свари да запомниш!
— Ще запишем. Апаратурата е японска.
— Жал ми е за Сьома — усмихна се Богданов. — Пияница е, но е хубав човек.
— У Сьома ли е подполковникът?
— Ще отидем и ще разберем.
Повечето хора си мислят, че горските живеят в някакви неугледни къщички, със саморъчно направени маса, столчета, печка, дървена широка пейка. И нищо друго. На север може и да е така, макар че там някои имат сауни, басейни и подово отопление, по-точно не самите горски, а тези, които те обслужват. На юг такива приказни палати няма. Къщичките на горските не са много високи, но не са и ниски, а вътре има телефони, цветни телевизори и съвременни мебели. Тук идват на лов само богати мераклии. Плащаш и стреляш ако щеш глиган, сърна, някое рядко животно, дори тигър. За такъв големец ще докарат животно от зоологическата градина, стига да си плати!
На шосето се показа човек.
— Мисля, че това е Сьома… Точно така — той е. Спри. Здрасти, Семьон! — извика Богданов и отвори вратата.
— Здрасти…
— Не ме ли познаваш?!
— Иванич, ти ли си? Отдавна не си идвал…
— Накъде си тръгнал?
— Абе… такова… Цепи ме главата!
— Сядай. Ще ти оправим махмурлука.
Събудилият се Глеб се отмести и направи място на горския.
Голованов се обърна към Филя, щракна с пръсти и той бързо дотича с бутилка коняк в ръка.
— Ами чаша? — поиска си Сьомка. — Я потърси, Иванич, в жабката!
Намери се и чаша.
— Да я пълня ли? — Голованов погледна към горския.
— Аз да не съм половин човек — сякаш се обиди той.
— Браво! — похвали го Филя, щом видя празната чаша.
— Вчера ме почерпиха — обърна се Сьома към Иванич. — Ама тъй, че нищо не помня!