— Голямо ли пиене е било. С кого?
— Със Сизов, ти го познаваш.
— И той ли нищо не помни?
— Той е тип-топ.
— Ами къде е?
— Как къде? Сигурно си лежи и гледа телевизия.
— Да идем да оправим и неговата глава — подсмихна се Голованов и посегна към педала.
— Не, момчета, тая няма да я бъде! Не мога да приемам други хора! — възпротиви се Сьома и се опита да излезе от колата.
— Стой мирно — заповяда спокойно Голованов, но усмири горския. — Сам ли е вкъщи?
— Сам…
— Сьома, дръж бутилката! — рече Голованов и спря колата. — И поемай. Не сме те виждали, ти нас — също.
— Изигра ме ти, Иванич…
— Нали чу, Семьоне — отговори Богданов. — Изобщо не сме те виждали. Върви си по пътя.
Спряха пред къщичката на горския, която сякаш наистина бе изскочила от приказките.
Голованов даде знак на Демидич и Филя да останат в колата, а на Глеб и Богданов заповяда:
— Да вървим.
Приближиха се незабелязано, отвориха вратата и се ослушаха. Отнякъде се чуваше музика.
— Иванич, стой тука. Глеб, след мен…
В стаята, от която се чуваше музика, седнал в креслото, похъркваше дебел мъж. Това бе подполковник Сизов, облечен в анцуг. Голованов отиде до телевизора, натисна копчето и музиката стихна. И кой знае защо подполковникът веднага отвори очи.
— Привет — усмихна се Голованов.
— Кои сте вие? — попита Сизов, като в просъница не позна Глеб, после се взря в младежа и скочи: — Ти?!
— Позна те — подсмихна се Голованов. — Всичко ли разбра, приятелю важен? Как ще тръгнеш, по анцуг или ще облечеш униформата?
Всичко се разви от хубаво по-хубаво, без излишен шум, без викове и стрелба.
Но навън, където ги чакаха Демидич и Филя, нещата се промениха.
— Бръмчи мотор — рече Филя, допрял длан до ухото си.
— Нищо не чувам…
— Скоро ще видиш.
Колите, с които пристигнаха, бяха предвидливо скрити в гъсталака, така че от пътя бе невъзможно да се видят. От гората изскочи джип и бързо спря пред вратата. От колата слязоха четирима, тръгнаха към портичката, но веднага спряха, стреснати от звънката заповед на Демидич.
— Стой! Ръцете зад главата!
Тримата вдигнаха ръце, но четвъртият, след като се хвърли професионално на земята, успя да пусне автоматичен откос. В отговор се чу сух единичен изстрел и младежът изпусна оръжието с див писък.
— Иванич! — извика Голованов, като чу стрелбата. — Дръж! — кимна към подполковника. — Бързо, Глеб!
— Стойте, гадове! — изрева Демидич, като излезе от храстите с готов за стрелба автомат.
Може би бандитите нямаше да се подчинят на Демидич, но от портата стремително изтичаха Голованов и Глеб. На Голованов не му оставаше нищо друго, освен да наблюдава смаяно как престъпниците падат като подкосени от ръцете и краката на каратиста с черен пояс.
— Е, морски пехотинецо — въздъхна Голованов. — Върви вътре и поговори със задържания. Ако мълчи, свирни ми.
Дойде Филя, надвеси се над ранения.
— Какво скимтиш, драги? Боли ли? — обърна се той ласкаво към младежа.
— Къде го удари? — попита Демидич.
— В ръката.
— А той защо се държи за корема?
— Сигурно го е закачило… Какво ти е на стомахчето, драги?
— Я се… — изсъска младежът и погледна злобно непознатите. — Скапани ченгета!
Дойде Голованов:
— Превържи го. Кърви като недоклан овен.
— Къде си служил? — попита Филя и извади от джоба си бинт и шишенце с йод.
— Ти не си ходил там! — злобно, но вече по-спокойно отвърна младежа.
— Реагираш професионално и не стреляш лошо. Удари дънера. Жалко за дървото, ако загине.
— Жалко, че този, който беше зад дървото, не пукна — изскърца със зъби младежът.
— Тогава нямаше да стрелям в ръката ти — усмихна се Филя. — Гледай ти, наистина е закачило и корема! Ама работа… Я съблечи ризата.
— С какво? Ръката ми е неподвижна!
Филя съблече ризата на младежа и видя на рамото му позната татуировка, каквато можеше да носи само от Афганистан. Филя мълчаливо оголи и своето рамо.
— „Вълците“… — каза младежът и попита: — От разузнавателната рота на Саргач?
— Куршумът не е на дълбоко. Мърда. Ще потраеш ли?
— Да имаш водка…