Филя свали от колана си плоска сребърна манерка, подаде я на ранения, извади от калъфа двуострия нож.
— С тоя ли лост ще човъркаш из мен, докторе? — подсмихна се раненият.
— Как се казваш?
— Степан.
— Потрай, Стьопа…
— Давай, само по-бързо!
Болката беше ужасна, но раненият не изохка, не изплака, само скърцаше със зъби.
— Готово — усмихна се широко Филя, като подхвърляше в дланта си куршума. — Вземи си го за спомен. А сега ще превържем ръката ти!
В това време Демидич се занимаваше с останалите трима, които постепенно дойдоха на себе си и сега бяха седнали на земята, здраво хванати с белезници.
— Момчета, много яко сте се въоръжили — мърмореше Демидич, като сваляше от коланите им пистолети, автомати и гранати. — Сякаш срещу самия райхстаг сте тръгнали!
— Ей, чичка, голям си шегаджия — събра смелост единият от тях.
Демидич мълчаливо мушна с пръст момчето в корема. То само изкрещя и падна назад.
— По-внимателно — предупреди го Голованов. — Тепърва ще си поговорим с тях.
— Засега само го погладих — усмихна се Демидич.
Майорът отиде при Филя и ранения.
— Как е?
— Не се налага да свиква, наше момче е — усмихна се Филя.
— Така ли е, Стьопа?
— Бях ваш.
— А сега чий си?
— Мамин — леко се усмихна момчето.
— Разбра ли? — Филя погледна командира. — Казах ти, че е от нашите. Бил е на Харбар.
— Познаваш ли капитан Сазонов? — попита Голованов.
— Бях в неговата рота.
— Прякор?
— Сакатия. Не ме разпитвай, командире…
— Ще говориш ли?
— Зависи какво.
— Кой си, откъде си, с каква цел?
— Засега не съм готов… Но ще ви посъветвам — на връщане не минавайте през Татарка.
— И за това ти благодарим — отговори Голованов.
— И аз искам да живея — прозрачно намекна Стьопа.
— Разбирам, че не се стараеш заради нашите кожи. Ей сега идвам — обърна се той към Филя.
— Командире, трябва да тръгваме…
— След десет минути…
На прага на къщата на горския Голованов чу как възмутеният бас на Сизов мята гръм и мълнии по адрес на стажанта. Майорът послуша малко, отвори вратата на стаята и мълчаливо погледна задържания.
— Какво ме зяпаш?! — закрещя Сизов. — Като си ме арестувал, карай ме в управлението. Там ще се оправяме!
— Никъде няма да те карам — отговори спокойно Голованов. — Гостите не са дошли за нас. А за теб. По-точно за душата ти.
Сизов запали цигара, дръпна няколко пъти дълбоко.
— Кои са? — попита дрезгаво.
— Ще те запозная. Мога да направя и повече. Да ги освободя. Само реши, подполковник, и аз ще изпълня заповедта ти. Пред теб има лист и писалка. Пиши.
— И защо?
— За да има документ, че доброволно си тръгнал към оня свят. Че иначе току-виж стоварят вината върху нас.
Сизов нервно забарабани с пръсти по масата.
— Нямам много време — рече Голованов. — Аз, разбира се, мога да направя така, че точно след две минути да изпееш всичко, което интересува служителя от прокуратурата Латишов, но не бих искал да… Мисли, подполковник.
— Карайте ме в града — отговори Сизов след кратък размисъл.
— Какво ще кажеш, Глеб? — погледна към Латишов Голованов.
— Да го закараме.
— Щом трябва — трябва — съгласи се Голованов. — Да тръгваме.
На кормилото на джипа седна Демидич, до него се настани Филя, бандитите и раненият Стьопа, закопчани с белезници, седяха на задната седалка.
Във волгата се качиха Голованов, Алексей Иванович, Глеб и Сизов.
— Знаеш ли пътя, който заобикаля Татарка? — погледна Богданов майорът.
— Ще го намерим.
— Тръгвай.
— Добре ще е да предупредим момчетата — рече Богданов.
— Действай, Глеб!
Латишов извади мобилния телефон и избра номер.
— Подполковник Падерин слуша!
— Латишов.
— Здравей, Глеб Глебич! Откъде се обаждаш?
— От Татарската гора. Няма да е зле да ни посрещнете.
— Къде?
— Един момент! Алексей Иванич, на кое място ще излезем?
— Село Светлое. Ще чакаме в тополовата горичка. Тя е само една, ще ни видят — отговори Богданов.