— Село Светлое, тополовата горичка, другарю подполковник!
— Тръгваме.
— Чу ли? — обърна се към Сизов Голованов и като не получи отговор, се усмихна. — Карай го в управлението… Направо при генерал Маркуша!
— Да, аз настоявам да ме закарате в управлението — заяви твърдо Сизов.
— При Маркуша ли?
— Той е моят началник.
— Ще го направим ли, Глеб?
— Не е възможно.
— Защо? — застана нащрек Сизов.
— Казах ти вече, значи не е възможно.
— Какво се е случило с генерала? — попита тревожно Сизов.
— Разстреляха го! — изкиска се Голованов.
— Стига с тия идиотски шегички! Не знам как се казвате…
— За теб е по-добре да не знаеш — отвърна глухо Голованов. — Благодари на сътрудника на Турецки, защото при мен отдавна нямаше да плямпаш.
— Генерал Маркуша е жив и здрав — намеси се Глеб. — Надявам се, че ще се срещнете.
Те пристигнаха бързо в селцето и забелязаха западна кола, спряла до тополовата горичка.
— Нашата ли е? — попита Голованов.
— Кой я знае — сви рамене Богданов.
— Свои — рече Глеб, като позна слезлия от колата Падерин.
Падерин надникна във волгата, после в джипа и се усмихна.
— Момчета, голям улов… А на този какво му е? Жив ли е? — кимна към Стьопа.
— Изгуби съзнание. Изтече много кръв — поясни Филя.
— Кой е припаднал? — помръдна посинелите си устни младежът, а после тегли една засукана псувня.
— Жив е — заключи по отговора Падерин.
Закараха задържаните в зданието на местната Федерална служба за сигурност, а „афганистанеца“ Стьопа бе пратен директно в болницата. А малко след това във ФСС пристигна и Турецки. Вероятно носеше лоши новини, защото веднага, дори без да поздрави, се обърна към Голованов:
— Още ли си тук?
Голованов пребледня.
— Успокой се, майоре — усмихна се Турецки. — Твоят тъст, Николай Василиевич, се оказа добър войник, но трябва да отидеш там. И по-живо. Милицията се размърда. Съветвам те да изпратиш жената и сина в Москва!
— Всички ли са вкъщи?
— Да, всички са живи и здрави. Грязнов е вече там с момчетата.
— Благодаря ти, Саша — усмихна се Голованов, кимна на Демидич и Филя и бързо тръгна към колата.
— Какво се е случило, командире? — попита Филя, след като автомобилът се скри от погледа им.
— Май че тъстът на майора е повоювал малко.
— Спокойно ли е в къщата?
— Турецки каза, че всички са живи и здрави…
— Кой ги е нападнал? — обади се басово Демидич.
— Ще разберем.
— И после ще го накажем — добави Филя. — Дай газ, командире!
Турецки изпрати с поглед колата, махна с ръка на Глеб и го повика при себе си.
— Имаш подарък от братя Василиеви — рече той и подаде видеокасета. — Не знам по какъв начин са намерили касетата, но смятай, че подполковник Сизов ти е в кърпа вързан. Протоколът от разпита на жена му е в кабинета ти, в сейфа. Погрижих се задържаните да бъдат охранявани от нашите хора.
— Вие ли ще ги разпитате?
— Бих искал, но не мога. Ти ще се заемеш и с разпита на Сизов. Смятай, че това ще ти е атестацията за истински следовател. Разбра ли всичко?
— Тъй вярно, Александър Борисович.
Турецки бързо тръгна към хотела, където вероятно го чакаше Алексей Петрович Кротов, беше му звъннал да го предупреди, че иска да се срещнат. Вече закъсняваше, а добре познаваше педантичността на Кроткия.
След заминаването на Голованов в Татарка наистина имаше стрелба. Вярно, Николай Василиевич стреля във въздуха, а разтревожените съседи веднага извикаха милиция. Всичко мина благополучно благодарение на съседското момче Веня, което дотича в дома на Николай Василиевич.
— Чичо Коля! Искам нещо да ви кажа! — развика се то, като едва си поемаше дъх.
— Не говориш, а викаш.
— Чичо Коля, крийте се по-бързо! Вземете леля Настя и Максим! — зашепна трескаво Веня.
— Сядай и разказвай какво си видял — заповяда стопанинът.
Момчето разказа как си седяло на брега на реката, ловяло риба, когато пристигнали две коли с мъже, пили вино, псували и през цялото време споменавали някакъв чичко, майор…
— Малко ли майори има по света — не се стърпя Николай Василиевич.
— Аз съм виждал единия с Байбаков! И казваха вашия адрес!