— Забелязаха ли те?
— Бях се скрил под стръмния бряг. Под един храст, не ме видяха.
— Познаваш ли ги?
— Единия не съм го виждал никога. А другите са наши, от Татарка.
— И знаеш ли кои са?
— А, не.
— Ама казваш, че са от Татарка…
— Карат западни коли, видях ги. — Момчето помисли и добави: — Ама и да ги познавах, нямаше да кажа.
— Защо?
— Ще ме убият.
— Какво доживяхме — поклати глава Николай Василиевич след дълго мълчание. — Благодаря ти, Вениаминчо.
— Може ли да тръгвам вече?
— Бягай, моето момче…
Голованов беше предупредил тъста си за възможни неприятности, обясни му как стоят работите и дори предложи на Настя и Максим да заминат за Москва, но Настя не се съгласи, макар да напусна работа. Николай Василиевич пък убеждаваше майора, че никой няма да посмее да нападне Настя, защото всички знаеха, че той е бивш капитан от милицията. Местните бандити — Байбака, Мака, Ястреба, без отцепниците, за които капитанът изобщо не бе чувал по време на службата си, се бяха родили и порасли пред очите му. Те и сега се отнасяха с уважение към него, дори го поздравяваха от кадилаците си.
— Твоето време е минало, татко. Хора като Мака няма да пожалят родната си майка, ако им се изпречи на пътя — възразяваше Голованов, а тъстът се смееше на думите му.
Разбира се, ако бившият капитан знаеше за ролята на Голованов за арестуването на Ястреба, щеше да се позамисли, но майорът си мълчеше. Николай Василиевич донякъде имаше право, хиените на Байбака едва ли щяха да нападнат без сериозна причина бившия капитан от милицията, те наистина изпитваха своеобразно уважение към него. Ето защо Николай Василиевич се усъмни в историята на момчето. Но народът казва, че предпазливия и Бог го пази, така че тръгна към къщи. Оръжието на капитана от запаса не беше обикновено — личен подарък от бившия шеф на МВР Шчолоков — макаров със сребърен надпис. Но посвоему бе играчка, регистрирана където трябва. Имаше и нерегистрирано, което се пазеше на тайно място за всеки случай. И то далеч не бе играчка, с него можеше да се отбранява.
Най-напред Николай Василиевич заповяда на дъщеря си и внучето да се скрият в килера, а той слезе в мазето, порови малко и излезе с „Калашников“ и две гранати, настани се на верандата и запали цигара. Не се наложи да чака дълго. Мъжете пристигнаха с две коли. Слязоха трима. За малкия Веня бяха мъже, а за него — сополанковци!
— Влизайте, момчета! — извика Николай Василиевич.
Младежите уверено тръгнаха към къщата.
— А сега стой на място! — заповяда капитанът и те застинаха като истукани. — Оръжието на земята и три крачки назад! — изкомандва по навик Николай Василиевич.
Младежите внезапно отскочиха встрани. Автоматичен откос прониза тишината. Капитанът бързо скочи от верандата, затича по младежки към портичката, но видя само високите багажници на стремително отдалечаващите се коли. За всеки случай стреля с пистолета още един-два пъти. И добре, че стреля.
Милицията пристигна подозрително бързо, Николай Василиевич едва скри автомата и гранатите на предишното им тайно място.
— Чичо Коля, каква беше тая стрелба? — попита младичък лейтенант.
— Разгоних някакви хлапетии — извади от кобура своя макаров Николай Василиевич.
— Не съм знаел — рече с уважение лейтенантът, разчел надписа върху пистолета. — Имаш ли документ?
— Какво, това не е ли достатъчно? — почука по надписа бившият капитан от милицията.
Лейтенантът изхъмка неопределено и върна оръжието.
— С него ли стреля?
— Помириши — пъхна под носа му оръжието си. — Не се бой. Вече го изпразних.
— Чичо Коля, стреляше се с автомат…
— Кой?
— И аз това питам: кой?
— Аз стрелях с пистолета.
— Бяхме наблизо. Чухме автоматична стрелба — упорстваше лейтенантът.
Всички жители на Татарка знаеха, че местната милиция е купена, външните хора бързо го научаваха. Ако нямаха връзки с Байбака, излизаха от селото с празни джобове, а в противен случай, работата моментално се оправяше в полза на пострадалия. Николай Василиевич знаеше много повече, отколкото редовите жители на Татарка, на собствен гръб беше изпитал всички „закони“ на местното правосъдие.
В двора влезе съседът Митроха, неговата жена веднага щом чула изстрелите се обадила в милицията. Митроха не беше от словоохотливите, но думите му винаги тежаха на място си.