— И Митрофан Игнатич ще потвърди — обърна се лейтенантът към Митроха.
Казакът се загледа мълчаливо в милиционера.
— Митрофан Игнатич, ти чу ли автоматичен откос?
Съседът не отговори.
— Трябва да направим обиск, Николай Василиевич — милиционерът обърна гръб на Митроха и погледна домакина.
— На кого?
Лейтенантът се изкашля, разбрал, че е казал голяма глупост.
— Да поговорим, чичо Коля — притече се на помощ на командира си сержантът.
— Чичо Коля, може би ще разкажеш какво се е случило? — стана по-любезен лейтенантът.
— Видя ли западните коли? — попита на свой ред домакинът.
— Не разбрах…
— Излязоха оттук.
— Минаха някакви…
— Видя. Но не ги спря — отговори вместо лейтенанта Митроха.
Лейтенантът погледна под вежди казака, но нищо не му каза.
— Излиза, че са идвали при теб? — отново попита той Николай Василиевич.
Така излиза.
— Слязоха ли от колите?
— Че как!
— И кои бяха?
— Намери ги и питай.
— Чичо Коля, че ти познаваш всички!
— Познавам ги, но няма да кажа.
— Те ли стреляха?
— Нали ти казах, питай ги, като ги намериш.
— Как ще ги намеря, като не искаш да говориш?
— Ами поразмърдай си мозъка. Бяло БМВ и синьо ауди. Не познаваш ли собствениците на тези коли?
— Бяло БМВ… — позамисли се лейтенантът.
— И той има бяла западна кола! — избоботи Митроха. — И може да е БМВ.
— На лейтенанта, Митрофан Игнатич, колата е японска, хонда — поправи съседа си Николай Василиевич — Сигурно струва двайсет хиляди долара!
— Добра заплата имаш, момче — засмя се казакът.
— Работи и ще имаш — отговори лейтенантът и направи втора грешка.
Жените, които бяха дотичали отдавна в двора, но до този момент мълчаха, сега си зашушукаха. Отпред излезе жената на Митроха, мощно създание, лика-прилика със своя мъж, и подпря ръце на широките си хълбоци.
— Че моят Митрофан не работи ли?! Чухте ли?! Моят Митрофан не работел?! Ах ти, сукалче, мустаците ти още ненаболи и лицето ти гладко!
— Толкова гладко, че въшка не може да се задържи!
— Бандити!
— Всичките са от един дол дренки! — развикаха се в един глас женорята.
— Да си вървим, лейтенант — дръпна шефа си за ръкава сержантът.
Лейтенантът се повъртя малко, демонстрира характер, но като се сблъска с разярените жени, които викаха вече какво ли не, махна с ръка и твърдо закрачи към колата.
— Кучки! — вече в колата пророни той.
— Жените се опасни — казачки! — Сержантът погледна лейтенанта. — Не можеш да разбереш. Не си казак.
— Какво ще правим?
— Размърдай си мозъка — напомни думите на Николай Василиевич сержантът.
— Ще мълчим ли?
— Така е най-добре.
Но не успяха да скрият станалото. По радиостанцията извикаха лейтенанта в милицията, посрещна го началникът и заповяда да отиде на „Нагорна“ седемнайсет, като му връчи заповед за обиск на дома на Н. В. Сараев, подписана от районния прокурор. Наложи се да разкаже как са ги посрещнали и изпратили от двора на Н. В. Началникът се оказа в затруднено положение. Не му се щеше да вдига шум на „Нагорна“, където живееха кореняци казаци, които никому не цепеха басма, а бившият капитан от милицията Сараев му беше нещо като учител. Но от друга страна, беше трудно и дори опасно да откаже категорично на хората, настояли за обиск. Началникът помоли лейтенанта да излезе от кабинета и позвъни на прокурора, който ясно му даде да разбере, че вятърът духа от страната на Мака, а не на Байбака.
Появи се възможност да печелят време, може би и да забравят за случая напълно. Началникът позвъни и на Владимир Байбаков, който моментално оцени обстановката и настоятелно подкрепи исканията на Мака. Байбака знаеше какво прави, с един куршум убиваше два заека. Отцепниците, начело с Мака, можеха да получат такъв отпор от „руските вълци“, че скоро нямаше да дойдат на себе си, но пък при благоприятни обстоятелства и двете страни щяха да пострадат. След дълги колебания началникът все пак нареди да се направи обиск, като подсили групата на лейтенанта с още двама служители. Телефонните разговори и размишленията отнеха не по-малко от един час и от това се възползва бившият капитан от милицията Сараев.