Майор Голованов му беше дал телефонния номер на дежурния от московската ФСС и на Грязнов. Обади се самият Грязнов и като чу за стрелба, веднага реши „Тръгваме. Не пускай в къщата никой!“
Грязнов не успя да открие Турецки и предаде информацията на дежурния. Но той явно бе преувеличил нещата в доклада си до старши следователя и така новината стигна до майора, който се изплаши не на шега. Пък и имаше защо. Не всичко знаеше старши следователят, далеч не всичко.
Слава Грязнов пристигна с „вълците“ си преди местната милиция, изслуша внимателно Николай Василиевич и се усмихна.
— Значи можеш да се отбраняваш?
— И не само аз — лукаво отбеляза възрастният мъж.
— Нима във всяка къща има картечници?
— Не съм сигурен за всяка, но в казашките ще се намерят.
— И за какво са им?
— Миличък — проточи глас Николай Василиевич. — Ние сме казаци. И това казва всичко. Не ни закачай и ние няма да те закачаме, а опиташ ли се — няма връщане назад!
— Чечня?
— С чеченците няма какво да делим. Ако не бяха вашите московски управници и генералите, отдавна да сме се разбрали!
— Значи врагът е един — Байбаковци, Маковци, Мусолини и прочие Кръстници?
— Какви ги дрънкаш, Вячеслав. Надникни по-надълбоко.
— Онези от Кремъл ли?
— Москва е ваша грижа. Нашите ни стигат… Виж, пристигнаха!
Заобиколен от милиционери, по пътечката към портичката строго и решително вървеше лейтенантът.
— Прочетете — рече той и подаде лист хартия на домакина.
Николай Василиевич прочете, промърмори нещо и погледна Грязнов.
— Дошли са да правят обиск.
— Позволи ми, Василич — рече Слава и взе заповедта за обиска. — Наистина… — Погледна спокойно лейтенанта и сложи листа в малкото си джобче. — Запали една, лейтенанте.
— Какво си позволявате?!
— Не си сляп… И не бързай да даваш заповеди — каза той, като видя, че лейтенантът се обръща към колегите си. — Първо се огледай.
Край портичката стояха Саша Дяконов и Льоня Удачин, а в беседката се беше разположил Николай Орлов.
— След няколко минути тук ще дойдат прокурорът и твоят началник. И всичко ще се уреди.
— Вашите документи — обади се след кратка пауза лейтенантът.
— Моля!
— Чувал съм за вас — рече лейтенантът, като погледна удостоверението на началника на МУР.
— И сигурно нещо лошо?
— Защо? Хубаво.
— И от кого сте го чували?
— Все пак съм пета година в милицията…
— А аз пък двайсет и пет! Има ли разлика, а? Пуши… — Грязнов запали и със съжаление погледна младежа. — Загазил си, момче.
— Защо да съм загазил?
— Мога да ти обясня, но и ти си знаеш. Трябва да бягаш. И по-добре по-надалеч. Повярвай какво ти казвам. Тук момчетата са опасни, но и за тях ще се намери майсторът. Обидил си не кой да е, а тъста на майор Голованов. Аз си приказвам с теб, но той не умее да дрънка. Лейтенанте, оказал си се между два огъня. И моят съвет е да бягаш, докато не е късно.
В очите на лейтенанта се мярна искрен страх.
— А аз какво общо имам?!
— Нищо — съгласи се Грязнов. — Стрелочниците също нямат нищо общо, но кой знае защо от тях търсят отговорност.
— Прокурорът и началникът няма да дойдат — въздъхна лейтенантът.
— Значи ще се обадят — отговори уверено Слава.
— Аз действах съгласно правилника — взе да се оправдава лейтенантът, сякаш искаше да се успокои. — Чухме автоматична стрелба, после два единични изстрела — и пристигнахме!
— И право в дома на Николай Василиевич… Много интересно защо.
Младежът видимо се смути, но все пак възрази:
— Не веднага. Разпитвахме.
— Лъжеш — рязко го прекъсна Грязнов. — Не трябваше да забравяш хубавата поговорка.
— Коя?
— Лакомо дупе…
— Лейтенант! — чуха гласа на Николай Василиевич, — на телефона!
— А, ето — усмихна се Грязнов. — Върви.
Лейтенантът не се бави вътре, излезе навъсен, кимна мълчаливо на колегите си и тръгна.
— Сега не е зле да ударим по едно вино. Какво ще кажеш, Николай Василиевич?
— С удоволствие! — отзова се весело домакинът.