— А къде са Настя и Максим?
— В килера!
— Време е да ги пуснеш…
Когато Голованов, Демидич и Филя влязоха в двора, видяха идилична картина: под звуците на китарата на Льоня Удачин Слава Грязнов и Николай Василиевич пееха прегърнати за смелия Хазбулат.
— Веселят се — подсмихна се Демидич.
— Някои се веселят, а други страдат — чуха изведнъж гласа на Саша Дяконов и моментално от храстите се показа и самият той.
Настя седеше край леглото, в което малкият Максим спеше с разперени ръчички. В стаята тихо влезе Голованов, погледа известно време Настя, после тихо се изкашля. Жената се обърна, стана и протегна ръце.
— Не се страхувай — прошепна Голованов и прегърна жената.
— Паша, нали си с мен…
— И винаги ще бъда. Вярвай ми, Настенка.
— Вярвам ти.
Сутринта Вячеслав Грязнов си замина. На тръгване разговаря откровено с Павел Голованов.
— Конгресът е след две денонощия! — намигна му той. — А за Настя и Максим съм съгласен с Турецки напълно. Изпрати ги в Москва.
— А бащата?
— Разговаряхте ли?
— Безполезно е.
— Майоре, него няма да го закачат — рече уверено Грязнов.
— Разбира се — усмихна се Голованов.
— Гледай да не направиш някоя глупост, майоре!
Грязнов си тръгна сам, но нареди на майора, щом му се обади, веднага да отиде, където трябва.
— Чудя ти се, Павеле — каза Николай Василиевич, като изпращаше с поглед колата. — Такива работи стават, а ти не питаш!
— Всичко, което ме интересуваше, вече го чух от Грязнов.
— Май нищо не съм споменал за нашите мутри… — неуверено отбеляза Николай Василиевич.
— Вчера си прекалил — усмихна се майорът.
— Не съм — твърдо заяви бившият казак.
— Виж, ако забравиш, че си стрелял — дори с подарения пистолет, — всичко ще е наред!
— А трябва ли?
— Иначе щях ли да те моля?
— Ами хората?
— Хората са чули само изстрели. Нищо повече.
— Може и да си прав — изрече замислено Николай Василиевич.
Алексей Петрович Кротов посрещна Турецки пред входа на хотела. Александър го покани да се качат горе в стаята, но той отказа.
— Да отидем в градинката — предложи Кроткия. — Но нека охраната ти не се навърта наблизо.
Седнаха на една пейка, извадиха цигарите.
— Мисля, че след някой друг ден секретарят на Съвета за сигурност ще подаде оставка.
Съобщението на Кроткия смая Турецки.
— Не е ли прекалено бързо?
— Той направи много грешки, разчиташе на доброто отношение на президента.
— А какво друго можеше да направи? Аз не бих се решил да нарека грешки стореното от секретаря.
— Политиката е битка — заяви Кроткия. — Но на това поле се воюва не само с танкове.
— До определено време.
— Тъкмо него не дочака Хвостов и затова загуби. Но това трябваше да се очаква. Последната постъпка няма да му простят.
— Коя?
— Ти изобщо гледаш ли телевизия?
— Нощния блок на новините.
— Секретарят открито подкрепи бившия началник на охраната на президента в борбата за депутатско място в Държавната Дума. С други думи, обяви война на цялото президентско обкръжение. Както ти е известно, бившият шеф на охраната разполага с доста сериозни компромати ако не за всички, то за много от ръководните служители. А го подкрепи секретарят на Съвета за сигурност, човекът, който отговаря за сигурността на страната по всички направления. И сега президентът трябва да даде ход на компроматите или да жертва секретаря. И аз съм сигурен, че ще направи второто.
— Не му остава нищо друго. Много по-лесно е — съгласи се Турецки.
— Още повече че не му е за първи път да предава своите хора — добави Кроткия. — Но да оставим секретаря! Трябва да мислим за нашите неща, Александър Борисович.
— Ще се наложи да си обираме крушите, Алексей Петрович, да си тръгнем с празни ръце — усмихна се Турецки.
— Можем да си отидем тихо, а може и да затръшнем силно вратата…
— Ще хлопнем вратата, но каква полза…
— А трябва не само да хлопнем, но и да притиснем някого с нея…
— Какво предлагаш, Алексей Петрович?
— Да провалим конгреса.
— Ще успеем ли? — хвана се за предложението Турецки.