— И къде сега?
— На гарата.
— Мога да ви дам кола до Кисловодск.
— Обичам влака. Особено нощния. Довиждане, Александър Борисович.
— Довиждане…
София Андреевна не го излъга и наистина дойде. Турецки като опитен мъж не се размотава много, пийнаха, хапнаха от мезетата и… на работа. Желанието беше взаимно и Соня се оказа не по-малко опитна в любовните утехи, отколкото Турецки.
После, докато си почиваха, лежаха един до друг и гледаха високия таван, без да мислят за нищо.
— Хубава ли съм? — попита жената.
— Прекрасна!
— Ако не беше женен, следователю, щях да се омъжа за теб! Дай една цигара.
Турецки подаде на жената цигара, щракна със запалката, запуши и той.
— Много жалко — въздъхна искрено Соня. — Обичаш ли жена си?
— Обичам я.
— Как няма да я обичаш!
— Всичко знаеш ти, София Андреевна!
Жената мълча дълго и неочаквано каза:
— Аз скоро ще умра, Турецки.
И така изрече думите, че Турецки повярва, но реши да се пошегува.
— Циганка ли ти гледа?
— Аз съм циганка — усмихна се Соня. — Познаваш ли барон Алеко?
— Имаше при нас едно дело, води го следствената част на Главна прокуратура.
— Имаше, но не го хванаха.
И Соня пак замълча за дълго.
— Защо си спомни за него?
— Той е мой баща.
Турецки едва не се изпусна, че бащата на Соня май пееше в циганския театър „Ромен“, но навреме се въздържа.
— Излиза, че си богата жена.
— Баща ми е богат. А аз през целия си живот съм се издържала сама.
— И не ти е предлагал помощ?
— Нито веднъж. Но от него няма да взема и копейка.
— Защо?
— Той уби майка ми.
Сега вече си спомни и барона, и делото, заради което получи прякора Алеко. Сети се, че заявлението до Московска градска прокуратура за убийството бе написано от момиченце на десетина години. Друг следовател води разследването, но Турецки почувства вина, че не разкриха делото. Припомни си как неговият колега му даде да прочете детското послание и как то го развълнува.
— Преди около петнайсет години прочетох писмото на едно момиче… Ти ли си била?
— Да.
— И от какво живееш?
— От теб например можех да изкарам двайсет хиляди долара. Не се получи. Но не съжалявам за това.
— Защо реши, че не се е получило?
— Държа се прекалено смело — призна Соня. — Пък и най-големите идиоти от обкръжението на губернатора се досетиха, че с „Пантера“ шега не бива.
— Смяташ, че апаратурата за наблюдение е поставена от хората на губернатора?
— Значи от твоите приятели от ФСС!
— Соня, за кого работиш?
— За тези, които плащат повече.
— В това число и за ФСС?
— За МВР.
— Доколкото знам, там плащат жълти стотинки.
— От тях нищо не взех.
— По идейни съображения ли?
— Не съм чак толкова глупава. Плюя на комунистите, демократите, капиталистите и всичките им лидери!
— Защо работеше тогава?
— Познаваш ли делото на Казимир?
— Изнасилване и убийство на малолетни… Соня, ти ли си била?
— Да, работех под псевдонима Французойката. Може да си старши следовател, но има тайни и от тебе.
— Жалко, че сътрудниците на МВР изгубиха такъв агент…
— Не са го изгубили.
— Тогава нищо не разбирам…
— Всички мъже са глупави, но всеки посвоему.
— В опасност ли си? — попита Турецки след кратка пауза.
— А ти не си ли?
— Но аз не възнамерявам да умирам.
— Никой няма да те пита. Всеки може да бъде убит. А освен това страшно си омръзнал на някои хора.
— Умни хора ми казват, че няма да посмеят.
— Кой няма да посмее?
— Тези, които ти плащат добре!
— Дори да не посмеят сега, но след време ще те пречукат като нищо! Може и да се смилят над теб като талантлив професионалист, но с едно условие — да работиш за тях.
— Сигурна ли си, че ме чака точно това?
— Огледай се наоколо — каза с насмешка Соня. — Ще видиш какво ще стане година-две след създаването на Руската партия на демокрацията и реда!
— Ти също си професионалист, София Андреевна.