— Защо да ме убиват, щом работя за тях? Аз, скъпи следователю, ако поискам, мога да стана първата дама!
— Като се омъжиш за Станислав Станиславович — уточни Турецки.
— Станислав Станиславович е нещастен човек. Жал ми е за него. Вярва искрено в справедливото дело на бъдещата партия.
— На мен също ми се стори добър…
— От него ще изцедят всичко, което е необходимо за дадения момент, и ще го изхвърлят. И той или ще се пропие, или ще се самоубие. — Жената помълча и добави: — Което ме чака и мен.
— Искаш да се самоубиеш? — смая се Турецки.
— Някакъв мъдрец беше казал, че човек, който е посрещнал изгрева, наслаждавал се е на слънцето, деня, вечерта и залеза, е видял всичко и няма повече работа на този свят…
— А самият той сигурно е живял сто години!
— Има ли значение? — намръщи се Соня.
— Омръзнало ли ти е да живееш?
— А какво ново мога да науча?
— Бих те посъветвал друго — рече Турецки.
— Какво?
— Да отидеш в манастир.
— Мислила съм за това. И то много сериозно. Знаеш ли, дадох на един манастир прилична сума.
— А порочно?
— Какво искаш да разбереш, сумата или манастира?
— И едното, и другото.
— Манастирът е в Ярославския край, навремето е бил разрушен. Монахините го възстановяват. А сумата… Не можеш спечели толкова през целия си живот.
— Но защо? — възрази Турецки. — Ако се постарая… Каква е сумата, ако не е тайна?
— Сто хиляди.
— Сега ще взема слушалката, ще кажа само една дума и моментално ще ми донесат милион, два, десет, и то не от нашите хартийки.
— Можеш — отговори Соня. — И ще получиш. Дори ще ти открият сметка в швейцарска банка, ще ти купят вила или цял остров, само да се махнеш от очите им! Но за съжаление никога няма да го направиш и цял живот ще живееш с тристата си рубли!
— Триста и петдесет — поправи я Турецки.
— Обикновено залагам толкова в казиното — усмихна се жената.
— Права си. Никога няма да позвъня.
— Жалко! Съвест, чест, закон… Всички тези понятия са отживели. Може би е божие наказание за нашия народ заради убийството на царя и семейството му, за разрушаването на храмовете, заради разпъваните на кръст божи служители… Не знам. Но съм убедена, че Сатаната ще дойде и ще управлява.
— Ти наистина трябва да станеш монахиня!
— Бих отишла, но е късно.
— Пак си знаеш твоята! — разсърди се Турецки и се обърна да я прегърне.
Той надникна в огромните очи на Соня и видя в тях такава непоносима печал, че нещо в него потръпна.
— Сонечка… Соня — зашепна той. — Миличката ми…
— Не се влюбвай в мен, Сашенка. Аз съм циганка. Ние обичаме до смърт. Ще те погубя, скъпи… Ще оставиш всичко! Жена, дъщеря… Ще ви разделя!
Когато Турецки се събуди, Соня вече не беше до него. На масата намери лист, затиснат с големите й сребърни обеци. Обеците бяха продълговати, кухи и едната от тях бе разтворена. Турецки разбра каква тайна са криели те. Листът също не беше обикновен, това беше завещанието на София Андреевна Полонска в случай на внезапната й смърт, напълно законно. Цялото си движимо и недвижимо имущество и голяма сума в долари оставяше на женския манастир в Ярославския край. В края на документа тя молеше да бъде погребана до Богоявленския храм в същия манастир.
Турецки извади с пинцета миниатюрното подслушвателно устройство, още веднъж прочете завещанието и внезапно разбра, че Соня е говорела сериозно. По-точно той й вярваше още през нощта, но именно сега разбра.
Не му беше в характера да изпада в мрачни мисли и започна да разсъждава по какъв начин да премахне надвисналата над Соня опасност, за която тя явно премълча.
А в Татарка отново стана стълкновение, след което милицията намери трупа на Мака и четиримата от неговите хора, натъркаляни край бялото БМВ и синьото ауди. Според многобройните показания застреляни били с автоматично оръжие от джипа на Байбака. Той пак стана пълновластен господар на Татарка.
Когато се срещнаха, Грязнов попита Голованов дали „вълците“ нямат някакво участие в сблъсъка. Майорът отрече, но добави, че е доволен, поне тъст му може да спи спокойно. Голованов изпрати Настя и сина си със самолет в Москва. Там ги посрещна капитан Шчербак, заместник-директорът на „Глория“, откара ги в жилището на майора, веднага позвъни в Ставропол, доложи за изпълненото поръчение и подаде слушалката на Настя. „Това не е жилище, а кочина!“ — бяха първите думи на Настя. „Кочина, но голяма! — прихна Голованов — Разполагай се! И се грижи за Максим! Москва не ти е Татарка!“