— Какво?
— Не ви ли измъчват лоши сънища?
Известно време губернаторът гледаше тъпо събеседника си, после попита:
— Александър Борисович, да не сте пророк?
— Хората с чиста съвест спят спокойно.
— Какво намеквате?
— Нищо. Просто казах, каквото казах.
— Спя нормално.
— Това е добре — усмихна се Турецки. — Да спрем този безсмислен разговор, а?
— Не е така безсмислен, щом Асатрян е арестуван и вече дава показания.
— Вие какво общо имате с Асатрян?
— Отлично знаете, че на някои документи стои моят подпис!
— Не знам какво сте правили с Асатрян. Но документите, минавали през търговска банка „Грот“ с вашия подпис, свидетелстват за сериозни злоупотреби и присвоявания на огромни суми. А по новия Наказателен кодекс това вече е престъпление.
Двигателите на вертолета изреваха.
— Сложете си слушалките! — извика Колесниченко. — Чувате ли?!
— Чувам отлично!
— Та какво казахте за новия Наказателен кодекс?
— От седем до дванайсет!
— Благодарим и за това! — засмя се губернаторът.
— Моля!
— Вземали ли сте някога подкуп, Александър Борисович?
— Да не искате да ми предложите?
— Бих ви предложил, но се боя — ще ме изпратите някъде…
— Не сте далеч от истината. А вие вземате ли?
— Нима не знаете за сметките ми в западни банки?
— Разбрахме и за тях — кимна Турецки.
— Откровено казано, очаквах идването ви, но така и не го дочаках — каза Колесниченко.
— Няма да чакате дълго.
— Ясно — усмихна се губернаторът.
— Помислете, какъв смисъл имаше да дойда при вас с празни ръце?
— А значи сега се е появила причина?
— Работим, господин губернатор, работим!
— И кога ще започнете да действате, ако не е тайна?
— Вече започнах.
— И кой ще е първата жертва?
— Старши прокурорът от следственото управление на Главна прокуратура Чирков. Добре се познавате с него. Той отговаряше за вашия край. Изпратен е в Москва.
— С белезници? — уж на шега попита Колесниченко.
— Тъй вярно, както се изразява младият ми стажант!
— И за какво?
— Следствена тайна.
Губернаторът замълча. Долу бавно плуваха полета, малки горички, езера, а в далечината се виждаше планината.
— Машук — поясни Колесниченко.
Турецки не отговори, само кимна в знак, че е разбрал.
— Не е лесен животът ви, Александър Борисович — пак заговори Колесниченко.
— В какъв смисъл?
— Вашата работа.
— Свикнал съм. И не си представям друга.
— И кой е вашият кумир? Шерлок Холмс, Мегре, Поаро?
— Остап Бендер.
— Наистина ли?
— Според мен той е бил велико ченге. Историята с Корейко е просто христоматийна. Изучавай и действай.
— Значи, преди да се заемете с непосредственото разследване на делата, вие също изучавате биографиите на лицата, които ви интересуват?
— Че как иначе! Длъжен съм да знам всичко за тях.
— И аз ли съм в това число?
— Естествено. Интересен сте ми.
— И какво особено намерихте в биографията ми? — полюбопитства губернаторът.
— Щях да ви разкажа, но ще отнеме много време, и освен това вие по-добре от мен познавате живота си.
— Много интересно — повтори Колесниченко. — Започваме да се спускаме.
— Времето мина неусетно.
— Къде ще отседнете?
— Искате да ми предложите нещо ли?
— Ако пожелаете.
— Бих искал малка къщичка. С градина, кокошки, пуйки, с голям котарак и кученце. Омръзнаха ми хотелите.
— Ще уредим. Става ли в къщата на тъста?
— Ако има всичко, което изброих…
— Има. Без малкото кученце, затова пък има голямо.
— Вързано.
— Както е при добрите стопани.
— Става. Но не съм сам — кимна към охраната Турецки.
— Ще има място за всички.
Губернаторът бе посрещнат от цялата местна върхушка начело с кмета. Разприказваха се, заусмихваха се и ги поведоха към колите, чакащи на пистата.
— Александър Борисович! — извика Колесниченко. — Нали не сте се отказали?!