Не се наложи дълго да чака мрака. След като броди няколко часа из гората, някъде към осем вечерта Супрун стигна до релсите. Вече беше тъмно, но наблизо блещукаха светлините на гарата.
Гаричката се оказа малка, тук спираха само местните влакове и няколко мотриси отиваха за Железноводск. Супрун си купи от лавката бутилка коняк, две месни консерви и понеже нямаше хляб, взе три пакетчета сухари. Пи, подкрепи се и се почувства по-уверен. На перона се показа мотрисата. Докато гледаше осветените прозорци, Супрун забеляза хора само в два вагона. Стори му се, че макар и цивилни, вече ги е виждал някъде… Точно така, беше срещал единия в коридорите на ФСС. За да не изкушава съдбата, Супрун напусна със съжаление перона.
— Последната е — подхвърли минаваща наблизо госпожица.
— Благодаря — отвърна вежливо Супрун.
Не влезе в чакалнята на гарата, а тръгна по линията. На релсите бе спрял товарен влак. Внезапно вагоните се люшнаха, заскърцаха и запълзяха бавно покрай Супрун. „А какво ще стане, ако скоча вътре и — напред? — проблесна в главата на Фьодор Степанович. — Все ще ме закара някъде…“ Край него мина вагон от старите модели, напомнящ на товарните с печка, чиито врати бяха леко отворени, Супрун скочи вътре и се огледа. Тук беше по-тъмно, отколкото навън, но постепенно очите му свикнаха с мрака и той видя разхвърляни денкове. Опипа ги — бяха меки и сухи. Събра ги, направи си легло, полегна и запали цигара. Не му се мислеше за нищо и затвори очи, стараеше се да заспи, но сънят бягаше от очите му. Колелетата тракаха, товарният влак бързаше за някъде…
Изглежда все пак Супрун беше позадрямал, защото като отвори очи, забеляза, че във вагона е станало по-светло. Отиде до процепа на вратата и разбра, че започва да разсъмва. Наоколо тук-там се мяркаха къщи, наближаваше някаква голяма гара. Влакът намали малко, но скоростта бе твърде висока, за да скочи. Едва успя да разчете името на гарата — Павловска. Сега товарният влак щеше да тръгне към Ростов или да завие към Ейск. Ако е за Ростов, следващата голяма гара щеше да е Октомврийска. Доколкото си спомняше, тя бе на някакви си десет-дванайсет километра от Павловска. Би било удобно, ако влакът намали тук, на гара Октомврийска живееше Борка Петухов, приятел от детството. Ето я и Октомврийска! Не спи.
Товарният влак спря чак в Батайск, на петнайсет километра от Ростов на Дон. На гарата Супрун се отби в тоалетната, изми се и се среса, оправи си колкото можа дрехите, качи се на първата срещната кола, отиде в Ростов, купи си билет за първия влак за Москва и след едно денонощие вече беше на Курската гара в столицата. От гарата позвъни на брат си Иван. Обади се Маша, жената на Иван, и той поговори с нея и децата. Още във влака Супрун реши да отиде при заместник главният прокурор на Русия Константин Дмитриевич Меркулов. Двамата се запознаха по време на отпуска на палубата на моторен кораб, който правеше пътешествия по Волга. На Супрун му допадна вежливият, добре възпитан представител на закона, който изобщо не приличаше на човек, заемащ такъв висок пост. Двамата за първи път пътешестваха по майчица Волга и както се оказа, цял живот бяха мечтали за подобно пътуване. Говориха за какво ли не, по много въпроси възгледите им съвпадаха. По време на отпуска хората се срещат, сприятеляват се и след това се разделят, но в техния случай не стана така. Супрун не забрави Меркулов, а и той него. Обаждаха се по телефона, честитяха си празниците, дори си изпращаха подаръци за рождените дни. Още от гарата Супрун позвъни, обади се секретарката и съобщи, че Константин Дмитриевич ще дойде след половин час и тя непременно ще му предаде молбата за незабавна среща.
Меркулов посрещна Супрун на вратата на кабинета си.
— Здравей, приятелю! Не те очаквах!
— Здравей, Костя!
Двамата се прегърнаха.
— Какво носиш под сакото си? — учуди се Меркулов. — Да не е оръжие?
— Точно така — потвърди Супрун и извади късоцевния автомат и пълнителя.
— Браво на теб… — Меркулов поклати глава. — Разказвай.
Изслуша внимателно разказа на Супрун, без да го прекъсва, и едва когато той спря да говори, попита: