Не бе много трудно да се досети, че ако партията не претендира за власт, значи сегашните структури я удовлетворяват. Изглежда, с времето държавните предприятия щяха да се обединят с частните корпорации и търговските фирми, които в края на краищата щяха да ги глътнат, а хора като Мусолини ще бъдат пълновластни господари на икономиката на страната.
От изказванията на първия вицепремиер, министри и финансисти Турецки разбра, че въпросът за създаването на партията е бил одобрен най-горе. Той стигна до малко утешителния извод: разбрало, че няма изход от задънената улица, в която само се напъха, правителството е започнало да се кланя на търговския и частния капитал, създаден по криминален път.
Делегатите преминаха към издигане на кандидатурите за председател на партията, а тъй като Турецки знаеше кой ще получи поста, стана и напусна залата.
Както става обикновено на подобни събития, във фоайето се разхождаха всякакви хора, облечени по последна мода, сред тях имаше и млади и възрастни, жени и мъже. Но всички ги обединяваше едно — печатът на някаква тайнственост и самоувереност. Преди време опитни колеги обясниха на Турецки, че това са приближени на големите хора, с особен статус на едно или друго събрание и напълно официално проникват навсякъде, дори в Кремъл.
— Къде тук има нещо за пиене? — попита Турецки една дама.
Тя не отговори веднага, първо огледа мъжа от главата до петите и едва тогава благоволи да произнесе:
— Барът е долу.
— Благодаря, рожбо — леко я потупа по рамото Турецки.
В бара не беше празно. И тук имаше хора, които седяха, пиеха, хапваха.
— Чаша минерална вода и един коняк — поръча Александър, когато отиде на бара.
— Заповядайте.
Турецки извади портфейла си, но барманът го предупреди:
— Платено е.
— Благодаря…
Докато търсеше свободна маса, Александър видя позната побеляла грива на седнал с гръб към него мъж.
— Костя — позна го Турецки.
Константин Дмитриевич Меркулов чу гласа на приятеля си или почувства погледа му, но се обърна, видя Турецки и на лицето му цъфна добродушна усмивка. Меркулов не беше сам на масата, до него в строги черни костюми седяха Серьога Прошин-Левитан и Филимон Старчук-Стареца, Признати бандити, сега генерални директори на фирми.
— Костя — повтори Александър и седна на масата.
— Добре, добре… Ръкувай се с директорите.
— Привет, господа! — церемониално се поклони Турецки и когато чу отговора, погледна учудено Левитан. — Серьога, гласът ти се е възвърнал! И дори бас!
— Шаляпин — изкиска са Стареца.
— Оперираха ли те?
— В Щатите — уточни Левитан.
— Оплакват се от тебе — рече Меркулов.
— Защо? Нали уж нямат нищо общо…
— Пийни, Саша — посъветва го Меркулов.
Турецки моментално изпълни съвета и се обърна към останалите двама:
— Слушам ви, господа.
— Така няма да стане — рече Стареца и си наля коняк.
— За какво става дума, Филимон?
— Ние сме свои хора — намигна Стареца. — За някого, разбира се, съм господин, но за вас съм Признат бандит. Или не съм прав?
— Прав си — отговори Турецки.
— В затвора не си ме пращал, но Константин Дмитриевич го е правил преди доста време, и то неведнъж. Занимавал ли съм се някога с наркотици или оръжие?
— Не си. Което е вярно, вярно е — съгласи се Меркулов.
— А ми лепват и работи, за които не съм виновен!
— Нима лично на теб? — поинтересува се Турецки.
— Е, на фирмата. Не е ли едно и също?
— Фирмата е виновна и за други, по-значими неща, за които се полагат по-дълги присъди…
— Ти първо го докажи!
— Вече е доказано! А по въпроса за наркотиците и оръжието, твоите хора пропяха!
— Че при теб всеки ще пропее! Арестувани са незаконно!
— Левитан например не е закачан — кимна към Серьога Прошин Турецки. — Защото в неговия район няма подобни работи.
— Защо само в моя? — обиди се Левитан. — При нас всичко е ажур.