— Още не е завършил — уклончиво отговори Александър.
— Утре ще разделим делегатите по работни групи, да подготвят заключителните решения и всеки да си ходи. Да се захваща с работа. Присъствахте ли на заседанието?
— Имах честта.
— И какво ще кажете за думите на самарския директор?
— Хубава реч.
— Според мен малко попрекали с „Волга“.
— Значи са прекалили и всички жители на Самара — усмихна се Турецки.
— Да беше само Самара… Целият народ говори за корупцията и криминализацията!
— Значи трябва да се вслушате в гласа на народа… Докато не е станало късно.
— Ако наистина е така, трябва да вземем мерки, нали затова е създадена партията.
— Когато се борехте за демокрация, представяхте ли си, че в Русия тя ще приеме толкова уродливи форми? — попита Турецки.
— Не — призна си Акимов. — Но това вече е минало и сега ще положа всички усилия, за да създам истинско демократично общество.
— По пътя ви ще възникнат големи трудности.
— Ще се постарая да се справя.
— Искрено ви желая успех, Станислав Станиславович. Не виждам с вас София Андреевна — смени темата Турецки.
— Трябва да е тук някъде. А вие май сте хвърлили око на Соня, уважаеми господин Турецки!
— Твърде опасно е да се сближиш повече с жена като София Андреевна.
— Защо?
— Ще попаднеш веднъж завинаги в мрежата! — разсмя се Турецки.
— Искате ли да се запознаете по-отблизо с първия вицепремиер?
— Не.
— Странен човек сте, Александър Борисович — замислено рече Акимов.
— Късно е да се променям.
Турецки се раздели с председателя на новата партия, поразходите наоколо, като се надяваше да срещне Соня, но не я намери, затова пък видя Кротов и Слава Грязнов в компанията на важни на вид мъже. Той се направи, че не вижда приятелите си, искаше да ги отмине незабелязано, но Грязнов го спря:
— Александър Борисович, заповядай при нас!
С някои от присъстващите — повечето от които банкери — Турецки се познаваше не само по име, затова поздрави всички заедно.
— Кандърдисват ме — кимна към банкерите Слава. — Обещават ми много.
— За какво? — попита Турецки.
— Да работя при тях.
— Ако ти обещават много, защо не се съгласиш?
— Жал ми е за свободата.
— Тогава мисли!
— Александър Борисович, не искате ли да прекарате вечерта с нас? — обърна се към Турецки един от мъжете.
— Къде?
— На много интересно място. Особено за вас.
— Като е особено интересно за мен, тогава се досещам що за място е. Мисля, че домакините няма да са много очаровани да ме видят, затова ще откажа. Благодаря.
Турецки махна с ръка и продължи нататък.
Преди да излезе от шатрата, към него тръгна подполковник Падерин.
— Константин Дмитриевич ви търсеше.
— Къде е той?
— В бара. Скоро ще излезе. Обещали сте да му покажете ранчото си, правилно ли съм разбрал?
— Време е да тръгваме — погледна часовника си Александър. — Ще ви чакам в колата.
Домът на Назар Данилич се намираше в покрайнините на Кисловодск и като гледаше тесните улички, Меркулов мърмореше:
— Къде си се скрил! Тук като нищо могат да те гръмнат. На кого е къщата?
— На губернаторския тъст.
— Виждаш ли…
— Човекът е страхотен! Не е като зетя. Благославя го на лягане и на ставане!
— За разлика от теб губернаторът мисли — все още сърдито, но вече не толкова разгорещено отвърна Меркулов. — Как се казва?
— Данилич. Чист казак!
След като пристигнаха, Турецки побърза да отиде в хола, като нареди предварително на охраната да донесе програмата за телевизията. Имаше някакво развлекателно предаване и мъжете се спогледаха с недоумение. Меркулов чакаше търпеливо, защото знаеше, че Турецки няма да го покани просто така да гледа телевизия.
Появи се емблемата на местната телевизионна станция и на екрана се показаха кметът на града Головачов и Супрун, седнали на кръгла маса. Водещият на програмата обяви, че е настъпил часът на кмета, както всеки четвъртък, но днес гостът в студиото е Фьодор Степанович Супрун. Журналистът обеща на зрителите интересен разговор и изрази надежда, че Фьодор Степанович ще разкаже откровено за отвличането си, което отдавна тревожи целия край.