— Константин Дмитриевич.
— Изглежда си голям началник. По-горе от Саша! Коя година караш?
— Отивам към шестдесетте…
— Млад си… Аз навърших седемдесет, че и ги минавам. Ще се понапарим след младите…
— Аз не съм за баня — усмихна се Меркулов и поглади гърдите си отляво.
Но никой не успя да се напари. Пристигна кола, изпратена от шефа на президентската администрация и куриерът връчи на Турецки писмена молба да отиде във вилата, където бе отседнал човекът на президента. Саша погледна въпросително заместник-прокурора на Русия.
— Заминавай — рече Меркулов. — Тъкмо и мен ще оставиш в хотела. Извинете — обърна се той към куриера и дръпна Александър настрани. — Ти май каза, че имаш някакви документи?
— Момчетата ги подготвиха. Сбито, кратко и ясно.
— След разговора със Сергей Владимирович се отбий при мен. Ще имам ли време да ги прочета?
— Зависи колко ще разговаряме.
— Документите в един екземпляр ли са?
— В три.
— Дай един екземпляр на Сергей. А аз ще му звънна.
— Да не мислиш, че ще ги даде на президента?
— Ако не той, друг ще го направи. Ако президентът научи, че е скрил информация от него, мястото му бързо ще изстине.
— Добре — съгласи се Турецки.
Началникът на президентската администрация посрещна Турецки със сдържана усмивка.
— Гледах предаването — веднага започна той. — Сега искам да чуя вас. Надявам се да бъдете откровен.
— Не ви обещавам пълна откровеност, Сергей Владимирович — отговори Турецки и като забеляза недоумението върху лицето на събеседника си, добави: — И не защото не ви вярвам, а само защото липсват доказателства, че в убийствата са замесени високи длъжностни лица. Но се надявам скоро да се появят.
— Доказателства ли? — вдигна вежди Сергей Владимирович. — Значи имате налице някаква предварителна информация?
— И то не каква да е, а доста сериозна, но засега недостатъчна за привличане под наказателна отговорност и за арест.
— За арест — повтори шефът на администрацията. — Толкова далеч ли сте стигнали?
— В течение ли сте на събитията в Ставрополския край?
— Зависи на кои събития. Както виждате, пристигнах на конгреса — пак някак учудено вдигна вежди събеседникът, явно не очакваше такава смелост от следователя.
— Говоря за следствените дела — уточни Турецки.
— Ако става дума за тях, от предаването ми се изясниха малко неща, но симптомите са много сериозни. Точно затова ви обезпокоих. Моля да ме извините.
— Какви извинения — викна Александър. — Готов съм да стоя с вас цяла нощ, само и само да има полза.
— Слушам ви, Александър Борисович — рече Сергей Владимирович и взе горещото кафе. — Сигурно искате нещо по-силно?
— И вие ли знаете? — усмихна се Турецки. — Не, няма нужда от по-силно. Но кафето ще го изпия с удоволствие… И тъй, имаме четири убийства. Преди повече от три години с граната е взривен губернаторът Погаляев. Делото беше прекратено, но аз възобнових следствието. За по-малко от два месеца са убити кандидатите за губернатор Василиев, Скачко и Приходко. Разследването е вървяло вяло, нещо повече, насочено е в грешна посока. Изпратих в Москва старши прокурора от нашето следствено управление, който отговаря за Ставрополския край. Срещу него се води следствие. От думите на кмета Головачов знаете за изчезването на свидетелите и убийството на прапоршчик Гришчук…
— Не разбрах какви са тези свидетели?
— Хората, отвлекли Фьодор Степанович Супрун. Той би могъл лесно да ги разпознае. Благодарение на следствените действия разполагам и със запис от разговорите на висши длъжностни лица с Признати бандити…
— Тогава защо се бавите с ареста им?
— Първо, както ви казах, събирам липсващите доказателства. Второ, Признатите бандити вече са почтени господа. И трето, вече неведнъж съм арестувал отговорни длъжностни лица, но те отново са на свобода и заемат не по-маловажни постове.
— Нима аудиозаписът и видеозаписът не са доказателство?
— Най-неопровержимото доказателство е залавянето на местопрестъплението.
— Като говорите за отговорни длъжностни лица, ръководството на Ставрополския край ли имате предвид? — попита Сергей Владимирович.
— Засега записите свидетелстват само за вината на някои от тях.
— Какво означава „засега“?