— Това ли е всичко?
— Май да…
— В какви отношения си с Власенко?
— Какви могат да бъдат с краевия прокурор? Само делови.
— Ходили ли сте заедно да се парите на баня?
— Случвало се е.
— Значи не са само делови. А след къпането не сте ли пийвали?
— И това се е случвало.
— Само двамата ли?
— Обикновено сме били четирима. Колесниченко, Макеев, Власенко и аз. Веднъж идва и Маркуша.
— Губернаторът, прокурорът, началниците на УВР и ФСС, и ти, главният на селското стопанство… Цялата върхушка на вашия край! Защо питам? Ходил си на баня с прокурора, пили сте, а той написал донос срещу теб.
— И по какъв повод?
— Какъв завод строиш там?
— Фуражен.
— И на кого си се изпречил на пътя?
— Предполагам, че става въпрос за ССК. Акционерно дружество „Ставрополски стокопроизводителен комбинат“.
— Познаваш ли директора на ССК?
— Познавам го. Неприятен тип.
— Така е — усмихна се Меркулов. — Михаил Григориевич Юсин. Признат бандит. Прякорът му е Мусолини.
— Чувал съм — не се изненада Супрун. — Но някак си не ми се вярваше…
— Засега съм спрял доноса, но след време ще ни свърши работа… Сега по въпроса за ССК. Любопитна организация. И криминална, дори твърде криминална. Засега това е всичко, което мога да ти кажа.
— Може ли да запаля?
— Разбира се.
— Аз да си попитам, ти нали не пушиш.
— Пуши. Поне ще замирише на мъж в кабинета… Фьодор, изслушах историята ти и много се радвам, че всичко се е разминало благополучно. Но досега говореше за себе си, а аз бих искал да чуя мнението ти за убийствата на Василиев, Скачко и Приходко.
— Костя, мненията ни са еднакви. Всичките убийства имат политически характер. Убиват кандидатите за губернаторския пост. Спомни си Ленин: „На кого е изгодно?“
— Разбирам, Фьодор, че най-голямата изгода в случая е за губернатора Колесниченко, но не мисля, че ги премахва лично той.
— Значи негови хора.
— Това трябва да се докаже.
— Нали затова си заместник главен прокурор. Доказвай.
— Работим, Федя, работим! И сега не ти задавам просто така въпросите за убийствата. Като местен човек ти си по-наясно. Какво говорят хората?
— Не знам как е при вас в Москва, но при нас хората мълчат.
— Сигурно има слухове?
— Слуховете не са за прокуратурата.
— Започна да говориш като специалист — усмихна се Меркулов. — И все пак?
— Хората са потънали до гуша в грижите си! — Супрун помълча, опъна няколко пъти от цигарата. — Преди седмица в Прохоровка докараха телата на млади казаци. От Чечня. Из цялото село вой… Жените пищяха. На мъжете само адамовите ябълки подскачаха. Докараха петима. На следващия ден двайсет и пет младежи заминаха за Чечня!
— По какъв повод го казваш?
— Казвам, че като има убити кандидати, лека им пръст! Поговориха хората за тях, споменаха ги и се разотидоха. Сред народа се говори, че имало разчистване на сметки. Всички се стремят към властта, по-добре да си гледаме работата, има си губернатор, дава ни да живеем — нека си остане той! И за мен щяха да поплачат жена ми и децата, роднините, приятелите щяха да поскърбят, а народът…
Супрун замълча и махна с ръка.
— Настроението ти е мрачно, Федя…
— Да кажем, гръмнаха Приходко, първия заместник на ФСС, а знаеш ли хората за какво заговориха?
— За какво?
— Че кара западна кола, има вила на три етажа и петстаен апартамент. Излиза, че е крал?
— Така излиза.
— А ти казваш…
— Фьодор, твоята кола е нашенска, имаш шест декара място и жилището ти е тристайно. За четирима.
— Аз не крада.
— Точно затова те издигна народът.
— Мислиш ли, че ако ме бяха гръмнали, хората щяха да въстанат?
— Но не са те убили, Фьодор.
— Костя, кажи ми какво да правя по-нататък? — смени темата Супрун.
— Ще поживееш три-четири дни в Москва, а после ще се върнеш обратно при жената и дечицата — усмихна се Меркулов.
— Шегуваш ли се?
— Нищо подобно.
— Та там ще ме смачкат за нула време!
— Никой няма да те смачка. Нещо повече, ще те пазят. Те имат глави на раменете си. Работят почти на ръба, но няма да посмеят да преминат границата. И освен това няма да тръгнеш сам.