В това време жигулата на Коля отмина катаджийския пост на изхода на града, при това Коля приветливо махна с ръка на познатия капитан и той му отвърна.
— Познават те — усмихна се Барса.
— Уважаваме се — намигна Коля и натисна газта.
В небето се показа вертолет.
— Ей и братовчедът цъфна! — рече Коля.
— Какъв братовчед?
— Дето кара вертолета!
Вертолетът увисна над колата, после рязко се издигна нагоре и пак увисна над тях.
— Поздравява ни — усмихна се Коля.
Вертолетът пак набра височина.
— Преди Татарка ще завиеш надясно — каза Барса.
— Май говорихме за Сенгилеевско…
— Пазарихме се за петдесетак, а аз ще ти дам сто — усмихна се Барса.
— Клиентът винаги има право! — рече Коля и натисна педала на газта.
Стрелката на километража прескочи чертичката на стоте километра.
— Какво си се разбързал? — попита недоволно убиецът. — Ето го и завоят!
— Може и да спрем — отвърна Коля и натисна рязко спирачката.
Страничното стъкло, избито от главата на Барса, стана на парчета, а следващият удар с щангата го зашемети окончателно. Когато дойде на себе си, бе заобиколен от служители на реда. На полето стоеше вертолетът, а до него — Коля и „братовчед“ му. Като гледаше как спокойно разговарят, Барса разбра защо вертолетът ту се спускаше, ту се вдигаше нагоре…
Веднага след убийството на прокурора на Ставрополския край с постановление, подписано от заместник главния прокурор на Русия Меркулов, бяха арестувани началникът на краевото управление на МВР Маркуша и началникът на управлението на краевата ФСС Макеев. Генералите още не бяха закарани в следствения арест, а на Кръстника вече му бяха съобщили за случилото се. Борсука и хората му — убийците на професор Василиев и бизнесмена Скачко — пристигнаха в Ставропол, за да ликвидират Маркуша и Макеев. Кръстника отлично разбираме, че Борсука няма да стигне до генералите, охранявани постоянно от членовете на „Пантера“, и с огромно нежелание заповяда да бъдат унищожени.
Същата вечер телата на Борсука и четиримата му другари бяха намерени в горичката край града.
Генералите Маркуша и Макеев решиха да сътрудничат на следствието. Подобно на подполковник Сизов, който стоварваше вината на непосредствените си началници, те сочеха за главен виновник помощника на президента по въпросите на медиите Юрий Андреевич Потапов. Те мислеха, че поради близостта си с президента той ще успее да се измъкне. Генералите не скриха, че при всички обсъждания, свързани с политическите убийства, е присъствал и губернаторът на Ставрополския край Колесниченко. Показанията им дадоха повод на Турецки да го посети.
— Здравейте, Николай Михайлович — усмихна се Александър, щом влезе в кабинета.
— Здравейте…
— Ето че дочакахте. Дойдох.
— С белезниците ли? — усмихна се кисело Колесниченко.
— С удоволствие щях да го направя, но законът не позволява. Все пак сте сенатор! Приготвяйте се, Николай Михайлович.
— За предварителния арест ли?
— Казах, че законът не позволява. За Москва.
4.
Александър Борисович Турецки стоеше край гроба на Соня Полонска, над който се издигаше прост дървен кръст. В Богоявленския женски манастир бе тихо, свежо и прохладно. Бе краят на септември и от дърветата полека се ронеха листа, завъртаха се бавно във въздуха и застилаха земята.
Преди да дойде на гроба, Турецки се срещна с игуменката на манастира, млада жена, бивша театрална и филмова актриса.
Той я позна, но не се издаде. Александър й подаде четирите сребърни обеци, последния подарък на Соня за манастира.