— Ето ти първото доказателство, че Колесниченко не е замесен в отвличането. Дали не го е отвлякъл Миша Юсин? По-точно бандитите на Юсин да са отвлекли Супрун по заповед на боса си.
— Нещо не го отвличаше, преди да се кандидатира за губернатор…
— И това е вярно. А с какво се занимава това акционерно дружество?
— С грабежи.
— А по-конкретно?
— Ще започна с директорите. Както вече казах, генералният е Мусолини. Помниш ли Серьога Прошин по прякор Левитан?
— Онзи, дето нямаше глас ли? Как да не го помня… Занимавали сме се с него по едно старо ставрополско дело.
— Гласът му се оправи. Писклив е, но вече се чува. Той държи Прикумския район.
— Значи ССК е сложило ръка на всички райони?
— И във всеки район има свой директор. Всички се смятат заместници на Мусолини. Сигурно познаваш и Филимон Старчук, по прякор Старика. Той пък командва село Изобилно и околностите.
— Старика е умен бандит. На разпита говори много проникновено за конете. Дори ми хареса.
— Открил е конезавод. Какви жребци има само!
— Всичко това не е лошо, Саша — усмихна се Меркулов.
— Нямаше да е зле, ако паричките от продажбата на расовите коне отиваха в държавната хазна, а те отиват в банка „Грот“, също в Ставрополския край. А директор на банката е Семьон Фридман.
— По-рано Семьон Израилевич се занимаваше със скъпоценни камъни заедно с господин Потапов…
— Преквалифицирал се е. И вероятно не без помощта на Потапов. Но ние не можем да стигнем до Юрий Андреевич Потапов.
— Ще видим, ще видим — пак се усмихна Меркулов. — По-нататък.
— Освен Левитан и Старика останалите директори са бивши секретари на районни комитети на партията, бизнесмени… намърдал се е един генерал от запаса… Приготвил съм списък — отвърна Турецки, като сложи на бюрото лист хартия.
— Доста бързо се справи с това — рече Меркулов. — Кой ти помага?
— Кроткия.4
— Как е Алексей Петрович?
— Нормално.
— И с какво го съблазни?
— Нямаше нужда да го моля дълго. Като чу за Потапов, и се развълнува.
— Алексей Петрович се е развълнувал? — не повярва Меркулов.
— Е, не даде вид, естествено. Подаде си ръката и каза, че няма какво повече да говорим, той щял да работи по агентурно-оперативната част.
— А Грязнов как се отнесе?
— Засега не съм говорил с него.
— Разясни ми все пак какво е това акционерно дружество ССК?
— Напролет хората сеят зеленчуци, грижат се за овощните дървета, окопават лозята, наесен прибират реколтата и я предават на смехотворна цена на представителите на ССК. Ония имат мощна техника, предприятия за преработка на плодове и зеленчуци, в това число и няколко винзавода. Почти из всички райони на Русия се изпращат пресни плодове и зеленчуци, да не говорим за спирта, водката и вината — това се подразбира. Имат милиардни печалби, защото заделят за държавата някъде към седем-осем процента, останалото отива в техните джобове.
— Чии?
— Ако знаех! И то по-точно. Могат да се правят догадки и дори да се назоват имена, но уви, няма доказателства.
— Трябва да имаш много силна подкрепа в Москва, за да вършиш такива работи…
— Имат. И не от едно място!
— Е, Саша — обобщи Меркулов след кратко мълчание. — След два часа ще ти донесат моето постановление за възбуждане на дело по отвличането на Фьодор Степанович Супрун. И в него черно на бяло ще пише, че разследването се възлага на „особено важния“ следовател Турецки, ръководител на следствено-оперативна група. Сега върви и след някой друг ден очаквай събитията.
— Костя, криеш нещо от мен!
— Засега толкова. Свободен си.
4.
В живота на литератора Станислав Станиславович Акимов удари звездният час. Поне така му се струваше. Знаеше, че рано или късно този час ще дойде, ненапразно седем години търка затворническите нарове в Мордова, неслучайно си дра гърлото по митингите и се мъчи над романа си.
Станислав Акимов караше петдесет и втората си година. Беше висок на ръст, слабоват, ходеше с коса до раменете, брада и мустаци, имаше представителен вид. Явно притежаваше ораторски талант — умееше да говори и с простолюдието, и с хората от по-висок ранг, с журналисти, бохемите актьори, художници и писатели, сред които имаше доста приятели. Навремето Акимов беше близък с дисидентите Синявски и Даниел. Беше самолюбив, тщеславен, гласът му гърмеше на митингите, говореше и пишеше много за правата на човека и затова с благословията на КГБ попадна в лагер за цели седем години. Времето, прекарано в горското стопанство и по затворническите килии, не мина безследно. Стана по-сериозен, не повишаваше глас, говореше тихо, но с тежест. Появиха се и добри учители, например същият този писател Даниел. Именно той посъветва Станислав да записва лагерните си впечатления. И до изтичане то на присъдата Акимов бе готов с обемист роман, който излезе на руски във франкфуртското издателство „Посев“. След като го освободиха от лагера, Станислав успя да отиде в чужбина, но след няколко години се върна в Русия, на Запад не му вървеше много. Малкото пари, които получи за романа, издаден вече на шест езика, бяха изхарчени, а издателствата отхвърлиха второто му творение, слабо повторение на първото. В родината нещата тръгнаха по-весело, първите крачки на демокрацията даваха надежда… Станислав хукна по митинги, гласът му зазвуча по площадите, побелялата му грива започна да се мярка пред очите на протестиращите, отново беше сред хората. И успя, беше избран за депутат в Държавната Дума, но на следващите избори изгърмя. Акимов си имаше слабост — сръбваше си човекът! Разбира се, много хора си сръбват — голяма работа, живеят си добре и охолно, но Станислав не просто си сръбваше, а се напиваше и не можеше да спре. Пет дни в месеца посвещаваше на пиянството: от двайсет и трети до двайсет и осми. След това два дни идваше на себе си, излежаваше се, боледуваше и стенеше, кълнеше се, че ще спре, но не успяваше. Лекуваше се по различни начини — като се почне от зашиване на „таблетка“, което причинява непоносимост към алкохола, и се свърши с метода на Довженко. Нищо не помагаше. И тогава Акимов стигна до извода, че влиза в ония пет процента от обитателите на планетата, които не се поддават на лечение. След този извод напълно се успокои. Но все пак трябваше от нещо да живее и пие. Забравил дисидентската си гордост, Станислав неочаквано ни в клин, ни в ръкав започна да рисува картини, ако, разбира се, произведенията му могат да се нарекат така. На чашка се беше запознал с известен художник-модернист, разказа му съня си, дето сънува през нощта след големия запой, и художникът го посъветва да предаде видяното на платното.