— Та там има бели преспи, Христос е гол в снега, край него зелена палма, а на нея — дявол! На кого е притрябвала тази глупост?! — възпротиви се Станислав.
— Ти я нарисувай, пък после ще видим — отвърна загадъчно модернистът.
И Акимов нарисува съня си на платно. До този момент не беше държал четка в ръката си и като видя завършената картина, чак потръпна, щеше да я изгори, но като поразмисли, все пак я занесе на художника. Той огледа бегло платното и рече кратко:
— Ти си гений.
— Може ли да се продаде? — попита неуверено Станислав.
— Може, ако искаш, аз ще я купя. Хиляда долара. Плащам веднага.
Акимов моментално се съгласи. Изминаха няколко месеца и той видя драсканиците си в дома на известен адвокат.
— Колко платихте за нея? — поинтересува се Станислав.
— Десет хиляди долара — гордо отвърна адвокатът. Акимов спешно надраска още няколко картини, но успя да пласира само едната, и то два пъти по-евтино от първата.
— Защо? — попита Акимов художника модернист.
— Защото не струва по-скъпо.
— Съмнявам се — възрази Станислав.
— Или вземай петстотин, или прибирай картината — заинати се художникът.
— Но ти каза, че съм гений.
— Гений си на една картина. А всичко останало е повторение.
Изглежда, на Станислав Акимов му бе писано да се повтаря и в литературата, и в изобразителното изкуство. Потъгува малко, взе предложената сума и излезе.
И все пак неговият звезден час настъпи. Веднъж в комуналната квартира в района на Остоженка, където държеше стая, звънна телефонът.
— Акимов на телефона — представи се старомодно Станислав.
— Здравейте, Станислав Станиславович!
— Здравейте…
— Безпокои ви господин Потапов.
— Ти ли си, Саня?
— Казвам се Юрий Андреевич.
— Един момент — смути се Акимов. — Онзи същия Юрий Андреевич ли?