— Не мога да знам кого имате предвид, но се казвам Юрий Андреевич — отвърна ласкаво събеседникът му.
— Имам предвид човека от президентството…
— Същият. Бих искал да си поговорим.
— Кога?
— След един час.
— Къде?
— За мен ще е удоволствие да дойда във вашето жилище.
— Добре. Запишете си адреса.
— Адресът ми е известен. След час съм там.
През този час, който му оставаше, Станислав разтреби както можа в стаята и дори приготви някаква почерпка на масата. Потапов пристигна точно след шестдесет минути.
— Моля — покани го Акимов. — Да ви налея ли?
— Ще пия с голямо удоволствие! Още повече че конякът е хубав.
Станислав напълни чашата на Потапов с коняк, а на себе си наля сок.
— За ваше здраве! — вдигна чашата Потапов.
— Наздраве!
Потапов съвсем не се учуди, че домакинът е на безалкохолно, и това малко озадачи Акимов.
— Не ви ли се струва странно, че пия само сок? — обърна се той към госта си.
— Моля ви се, всеки пие това, което иска.
— Вярно, но обикновено хората настояват да пия, обиждат се…
— Ние добре познаваме вашите навици. Днес е едва десети — усмихна се Потапов.
— Ясно — кимна Акимов и погледна въпросително госта си.
— Нямам много време за разговори, затова ще започна с най-важното — заговори Потапов. — Знаете, естествено, че в Русия се създават различни по характер партии. Национал-патриотични, либералнодемократични, комунистически, бирена партия и така нататък. Сега е най-подходящото време да се създаде партия на ръководителите на крупните предприятия, фирми, банки, промишлени синдикати. В нея могат да влязат кметове, губернатори и други отговорни лица, които заемат високи длъжности както в обкръжението на президента, така и в апарата на министър-председателя… Конякът е хубав. Сипете ми, ако обичате.
— В какво ще се състои моята роля? — веднага попита Станислав.
— Предлага ви се да оглавите бъдещата партия.
— Аз?! Как така?!
— Много просто. Да застанете начело на партията. Не си мислете, че нямаме други кандидатури. Имаме достатъчно. Но на съвещанието мнозинството се изказа за вас.
— Аз, разбира се, съм поласкан, но не е ли прекалено много за мен?
— Очаквах друг отговор — призна Потапов. — Жалко. Стори ми се, че…
— Но аз не отказвам! — почти извика Акимов. — Просто не очаквах такова… как да се изразя… такова доверие.
— Много сте представителен, притежавате художествен талант…
— Какво имате предвид? — Станислав застана нащрек.
— Вашите романи, статии, есета, речи. Между другото, ще бъде хубаво да съберете на едно място статиите и речите си, в една книга, а ние ще се постараем да я издадем.
— Ще се опитам да ги събера. Вярно, че много неща са отпечатани в чужбина. Сега май не могат да се намерят.
— Ще се намерят. И ще бъдат преведени на руски, ако, разбира се, са излизали на други езици. Владеете ли чужди езици?
— Английски и френски на битово равнище.
— Езиците на страните, в които ви се е налагало да живеете — уточни Потапов.
— Английския го знам слабо, но с френския, мога да се похваля, съм по-добре. Французите дори хвалеха произношението ми.
Потапов извади на масата кожена папка.
— В тази папка е уставът, основните цели и задачи на партията. Съветвам ви да ги прочетете по-внимателно.
— Подобни документи не се четат, а се изучават. Бих искал само да ви задам един въпрос.
— Заповядайте.
— Как мислите, партия ли е „Нашият дом Русия“?
— Не.
— Ако се съди по имената на хората, които са в нея, по длъжностите им, би могла да стане огромна сила.
— Би могла, но не стана.
— И вие знаете причината, естествено.
— Причината е една — парите. „Нашият дом Русия“ е рожба на правителството. А какво да очакваш от него, щом не може да изплати заплатите на народа? Детето „Нашият дом Русия“ е слабо недоносче, хранят го лошо и затова е обречено. Замисълът не беше лош, но не успя.
— Да, парите са нещо много важно — съгласи се Акимов. — Вие разполагате ли с пари?
— Разполагаме. Вие, Станислав Станиславович, дори не можете да си представите каква е финансовата мощ на новата партия. По принцип партията вече е създадена. Трябва само да се узакони официално.