— Грязнов слуша! При мен е. Давам го — подаде слушалката на Турецки Слава. — Меркулов.
— Да, цял съм внимание! Веднага ли да хукна? Не може ли след час? Ясно. Тръгвам. — Александър затвори телефона и огледа приятелите си. — Константин Дмитриевич ме вика спешно.
— След като трябва да чуеш какво са си говорили с Хвостов, ще бързаш — усмихна се Грязнов. — Зарежи всичко и напред!
— Тръгвам.
— С кола ли си?
— Ще се оправя.
— Ще те закарам — стана от мястото си Кроткия.
— Нали щеше да ми преподаваш уроци по актьорско майсторство — напомни Слава.
— След като подпишеш устава.
Пред прокуратурата на Руската федерация, стискайки на сбогуване ръката на Турецки, Кроткия рече:
— Александър Борисович, обърнете внимание на зачестилите посещения на господин Потапов в Ставрополския край.
— Господин Потапов пътува доста често и из други области…
— Да, но там не са убивали кандидати за губернаторския пост.
— Убийствата след неговото пристигане ли са ставали?
— След няколко дни.
— Благодаря, Алексей Петрович.
— До скоро виждане.
— Довиждане.
Меркулов вече чакаше Турецки в кабинета си и веднага му подаде едно листче:
— Чети.
С постановление на главния прокурор на Русия Турецки се назначаваше за ръководител на следствено-оперативната група за разследване убийствата на губернатора Погаляев и другите трима политици. Пълномощията му бяха необичайно големи, под негово подчинение минаваха не само служителите на ФСС и МВР в Москва, но и от краевите управления, в това число и началниците им. Турецки имаше право да взема самостоятелни решения, дори да заповяда употребата на оръжие.
— Доволен ли си? — усмихна се Меркулов.
— На какво да се радвам, трябва да се работи — избягна отговора Турецки. — Виждам, че главният вече е узрял…
— Нямаше начин — усмихна се Константин Дмитриевич. — След такова конско може и да презрее. А презрелият плод пада.
— Конското му чете секретарят на Съвета за сигурност…
— Че кой друг? Зае се сериозно.
— Бяла врана в черното ято.
— Така-така — усмихна се Меркулов. — Станаха смели… нямат удържане! Та кой е в ятото?
— Ако взема да изброявам, ще ми изтръпне езикът!
— Ако беше казал такова нещо преди десетина години, щяха да те изпратят доста надалеч… Живеем в любопитни времена.
— Какво му е на времето? Вървиш и гледаш къде стъпваш. Ако пропуснеш нещо, не ти мърда куршум или тухла по главата!
— Е, и преди са стреляли по теб…
— Така е — съгласи се Турецки. — Но по-рано за убийството на един милиционер цялата банда щеше да отиде на бесилката! А сега ни гърмят като зайци и нищо — разминава им се.
— Невинаги. И ти го знаеш не по-лошо от мен.
— Спомням си, ти казваше, Костя, че основната спойка на обществото е законът…
— Именно. Но когато правилата не се спазват, влиза в сила друг закон.
— На джунглата ли?
— Законът на възмездието.
— Аха.
— С Краля на казиното ти го използва на практика — и не стана лошо. Къде са ония, шефовете на Краля? Много далеч. Там, където ще идем и ние, но по-късно.
— Не всички, Костя, не всички. Някои си пекат задниците из италианските курорти и не им пука за теб, за мен, нито за цялата страна!
— Почакай, Саша. И при тях ще дойде възмездието. А за черното ято ще ти кажа следното. Каквото прави Бог, все е за хубаво.
— Помогни си сам, за да ти помогне и Господ! — усмихна се Турецки. — Тази пословица някак по ми харесва.
— Така да бъде, да се върнем на нашите си работи. Имаш задача, пълномощията ти са огромни. Работи!
— Нали все това правя, работя. Има убити, значи трябва да има и убийци. Ще ги търсим, но ми помни думата, Меркулов, ще си свършим работата, ще имаме късмет, ще стигнем до голяма птица, но тя ще хвръкне. По-точно, ще й помогнат да хвръкне.
— А ти направи така, че да не хвръкне. Сложи по-здрава примка.
— Мога да сложа и такава, че орел да не може я разкъса. Но пак ще се намерят помощници, ще я порнат с ножче и върви го търси!
— Докато в черното ято кръжи бяла врана, работи спокойно.
— Ще я изкълват и окото им няма да мигне.
— Ще видим. А ти побързай.
— Кога да тръгна?
— Какви задачи имаш в Москва?