Выбрать главу

— Грязнов слуша! При мен е. Давам го — подаде слушалката на Турецки Слава. — Меркулов.

— Да, цял съм внимание! Веднага ли да хукна? Не може ли след час? Ясно. Тръгвам. — Александър затвори телефона и огледа приятелите си. — Константин Дмитриевич ме вика спешно.

— След като трябва да чуеш какво са си говорили с Хвостов, ще бързаш — усмихна се Грязнов. — Зарежи всичко и напред!

— Тръгвам.

— С кола ли си?

— Ще се оправя.

— Ще те закарам — стана от мястото си Кроткия.

— Нали щеше да ми преподаваш уроци по актьорско майсторство — напомни Слава.

— След като подпишеш устава.

Пред прокуратурата на Руската федерация, стискайки на сбогуване ръката на Турецки, Кроткия рече:

— Александър Борисович, обърнете внимание на зачестилите посещения на господин Потапов в Ставрополския край.

— Господин Потапов пътува доста често и из други области…

— Да, но там не са убивали кандидати за губернаторския пост.

— Убийствата след неговото пристигане ли са ставали?

— След няколко дни.

— Благодаря, Алексей Петрович.

— До скоро виждане.

— Довиждане.

Меркулов вече чакаше Турецки в кабинета си и веднага му подаде едно листче:

— Чети.

С постановление на главния прокурор на Русия Турецки се назначаваше за ръководител на следствено-оперативната група за разследване убийствата на губернатора Погаляев и другите трима политици. Пълномощията му бяха необичайно големи, под негово подчинение минаваха не само служителите на ФСС и МВР в Москва, но и от краевите управления, в това число и началниците им. Турецки имаше право да взема самостоятелни решения, дори да заповяда употребата на оръжие.

— Доволен ли си? — усмихна се Меркулов.

— На какво да се радвам, трябва да се работи — избягна отговора Турецки. — Виждам, че главният вече е узрял…

— Нямаше начин — усмихна се Константин Дмитриевич. — След такова конско може и да презрее. А презрелият плод пада.

— Конското му чете секретарят на Съвета за сигурност…

— Че кой друг? Зае се сериозно.

— Бяла врана в черното ято.

— Така-така — усмихна се Меркулов. — Станаха смели… нямат удържане! Та кой е в ятото?

— Ако взема да изброявам, ще ми изтръпне езикът!

— Ако беше казал такова нещо преди десетина години, щяха да те изпратят доста надалеч… Живеем в любопитни времена.

— Какво му е на времето? Вървиш и гледаш къде стъпваш. Ако пропуснеш нещо, не ти мърда куршум или тухла по главата!

— Е, и преди са стреляли по теб…

— Така е — съгласи се Турецки. — Но по-рано за убийството на един милиционер цялата банда щеше да отиде на бесилката! А сега ни гърмят като зайци и нищо — разминава им се.

— Невинаги. И ти го знаеш не по-лошо от мен.

— Спомням си, ти казваше, Костя, че основната спойка на обществото е законът…

— Именно. Но когато правилата не се спазват, влиза в сила друг закон.

— На джунглата ли?

— Законът на възмездието.

— Аха.

— С Краля на казиното ти го използва на практика — и не стана лошо. Къде са ония, шефовете на Краля? Много далеч. Там, където ще идем и ние, но по-късно.

— Не всички, Костя, не всички. Някои си пекат задниците из италианските курорти и не им пука за теб, за мен, нито за цялата страна!

— Почакай, Саша. И при тях ще дойде възмездието. А за черното ято ще ти кажа следното. Каквото прави Бог, все е за хубаво.

— Помогни си сам, за да ти помогне и Господ! — усмихна се Турецки. — Тази пословица някак по ми харесва.

— Така да бъде, да се върнем на нашите си работи. Имаш задача, пълномощията ти са огромни. Работи!

— Нали все това правя, работя. Има убити, значи трябва да има и убийци. Ще ги търсим, но ми помни думата, Меркулов, ще си свършим работата, ще имаме късмет, ще стигнем до голяма птица, но тя ще хвръкне. По-точно, ще й помогнат да хвръкне.

— А ти направи така, че да не хвръкне. Сложи по-здрава примка.

— Мога да сложа и такава, че орел да не може я разкъса. Но пак ще се намерят помощници, ще я порнат с ножче и върви го търси!

— Докато в черното ято кръжи бяла врана, работи спокойно.

— Ще я изкълват и окото им няма да мигне.

— Ще видим. А ти побързай.

— Кога да тръгна?

— Какви задачи имаш в Москва?