— Достатъчно. Нали знаеш: седем следствени дела са в производство!
— Сега имаш едно дело — Ставрополският край. И те питам колко време ти трябва в Москва, за да предадеш делата на други следователи — вече съм се разпоредил за това.
— Между другото, Кроткия никак не харесва господин Потапов. Според мен не може да го понася дори от разстояние. Та служителят на отдел „Вътрешно разузнаване“ в МВР Кротов ми съобщи, че всичките убийства са извършвани след пристигането на господин Потапов в Ставропол.
— Нали знаеш, че Юрий Петрович Потапов, след като се озова в президентското обкръжение, официално се оттегли от бизнеса си, но всъщност се явява шеф на „Сибирско злато“. Освен това отдавна държи в ръцете си ССК, акционерното дружество на стокопроизводителите от Ставрополския край. И тук, в Москва, поддържа тесни връзки с представителя на ССК.
— С господин Гурген Акопович Асатрян — уточни Турецки. — Когато идва в Москва, Колесниченко най-напред бърза не в някой луксозен „Президент-хотел“, а право при Гурген Акопович.
— И къде се е окопал въпросният Акопович?
— На улица „Горковска“. Близо до Мечите езера има голяма къща. Естествено, с червени тухли и охрана. По документи в сградата се помещава представителството на ССК, но там не се провеждат никакви делови срещи. Някои хора си живеят царски!
— Бързо си събрал информация, Саша — похвали приятеля си Меркулов. — Завчера ти прошепнах за ССК, а ти вече си изровил толкова информация! Браво…
— Най-после ме похвали — усмихна се Александър. — Работим Костя. Ти заповяда, ние работим. Нали включих оперативните служби на градското управление на милицията, те разполагат с огромна информация.
— Смятам, че при такива темпове на работа пет дни в Москва са ти много! И за предаване на старите дела, и за събиране на информация за ставрополския губернатор.
— Достатъчни са — отвърна след малко Александър. — Наистина, искаше ми се да прислушам „фармацевта“ Рикалов…
— Да не бързаш да откриеш източника на огромното му богатство? — усмихна се Меркулов.
— Тъй вярно, Константин Дмитриевич!
— Мисля, че Лиля Федотова се занимаваше с Рикалов, нали?
— И още се занимава.
— Нека продължава в същия дух. Твоята задача е една — Ставрополския край. И да даде Господ да разплетеш поне едно убийство…
— Костя, обиждаш ме — усмихна се Турецки. — Защо да ходя на хиляди километри да гоня дивото!
— И от кого ще започнеш тук, в столицата?
— Нали каза, че Супрун бил тук. Сега ще му звънна и ще отида.
— Утре сутринта — реши Меркулов. — Остави човека да си почине. Той се държи, но личи, че е преживял доста.
— Ще разрешиш ли да взема автомата с мен в Ставропол?
— Вземай го.
— Като идвах при теб, срещнах в коридора Чирков. На него каза ли му за пълномощията ми?
— Нищо не съм му казвал, но виж, за командировката ти… впрочем не. Той пръв се поинтересува не мога ли да му съдействам да го вземеш в твоята група. Точно така беше.
— Откъде е научил?
— И аз това мисля — откъде? — пророни замислено заместник главният прокурор на страната. — Макар че като зонален прокурор отговаря за Ставрополския край и вероятно си има свои канали…
— Чрез кого?
— Малко ли началник-управления и помощници има главният…
— Секретарят покани ли главния при себе си, или му позвъни?
— Позвъни му. Разбира се, секретарят на Съвета за сигурност има такъв характер, че можеше да го извика при себе си, но не мисля, че просто така си е грабнал шапката и е хукнал. Но телефонният разговор е бил суров, дори груб.
— С една дума, секретарят натрил носа на главния прокурор?
— Може и така да се каже.
— И ти предполагаш, че след такъв остър разговор главният е плакал на рамото на помощниците си? Вятърът духа откъм кабинета на секретаря. Намерили са се доброжелатели. Нали ти казвам: бяла врана в черно ято!
— Винаги се намират доброжелатели. И не само около секретаря — съгласи се Меркулов.
— Прати ми Чирков — каза Александър.
— Добре ли си помисли?
— И за мен говорят, че вземам подкупи. Във валута.
— За теб не съм чувал, но с Чирков е по-сложно…
— Оправяй му заповедта — повтори Турецки. — Ще взема Чирков не само проформа, но и ще го направя най-близкия си помощник, гълъбчето.