— Надалече гледаш — отговори Меркулов след кратък размисъл. — Но внимавай, това е опасно!… Грязнов няма ли да ти прати някой от неговите барети?
— И той самият ще дойде, ако стане горещо. Виж, Алексей Петрович Кротов със сигурност ще дойде. На конгреса. За да изпълни указанията на министъра.
— На конгреса на РПДР ли?
— Именно.
— Той пък каква работа има там?
— Делегат е. Нали ти казвам, по заповед на министъра.
— Хубаво си живее Алексей Петрович!
— Направо му завиждам! Щом кацна в Ставропол, всяко куче ще знае, че е пристигнал старши следовател от столицата. А като се появи Кроткия, всичко е скрито-покрито. Навсякъде има приятели, не в нашите среди, а там, където ние нямаме достъп. Веднъж ми разказа, че е пил на брудершафт със самия Кръстник!
— Да не си измисля? — не повярва Константин Дмитриевич.
— Кроткия не говори излишни работи. Щом казва, че е пил, значи така е било.
— До утре, Саша — сбогува се Меркулов. — Намини след разговора със Супрун.
— Ще се отбия.
По пътя към кабинета си Турецки срещна зоналния прокурор Валерий Викторович Чирков, който сякаш го чакаше, запалил цигара до прозореца.
— Всичко е наред, Валера. Ще дойдеш. Върви при сътрудника на Меркулов, а после в счетоводството да си оправиш командировъчното.
— Благодаря, Александър Борисович!
— Няма за какво. Не те вземам на разходка. И виж какво, приготви ми статистически отчет за ставрополските дела. Убийства, бандитски сбивания, други тежки престъпления… Мисля, че няма нужда да те уча. Нали си зонален — трябва да ги чаткаш тези работи.
— Слушам.
— Валера, да не си военен?
— Преди работех в разузнаването.
— И си завършил военната академия?
— Военно-юридическия институт.
— Ще заминем след четири-пет дни. Със здраве! — завърши Александър.
Из прокуратурата на Русия се разнасяха всякакви слухове за старши прокурора от следственото управление Валерий Викторович Чирков. Имаше подозрения, че взима подкупи и е замесен в изтичането на секретни материали, че поддържа тесни контакти с хора от подземния свят, но без никакви доказателства. А що се отнася до връзките му с криминалния контингент, може да се каже само едно: няма прокурор или следовател без подобни познанства, работата е такава. Наистина, от познанство до познанство има разлика. Едно е да разговаряш в служебния си кабинет и съвсем друго — да седиш на маса в скъп ресторант със заподозрян в особено опасно престъпление. А Чирков беше ходил, и то неведнъж. От друга страна, мигар Турецки не е седял с такива хора? Случвало се е, и то не един или два пъти. Отново заради работата, тя е такава. Не че бе разпитвал специално, но до слуха му беше достигнало, че Чирков има разкошен апартамент в Крилатское, хубава вила и две коли.
В кабинета си Александър намери следователя Лилия Федотова. Някога бяха доста близки, но отношенията им много отдавна станаха чисто професионални. Връзката им бе прекратена след едно на пръв поглед незначително събитие. Веднъж Лилия срещна Турецки на „Тверски“. Той се разхождаше с дъщеря си.
— Тате! — извика Нина. — Виж какви цветенца! Може и да си откъсна?
— Не бива, зайче. Нека си растат. Ти ще откъсне, друг също ще поиска и какво ще стане? — Турецки търпеливо й нежно внушаваше на дъщеря си.
— Няма да има цветенца — отговори детето.
— Правилно, зайче. Няма да има.
Александър забеляза Федотова и Лилия въздъхна облекчено. Тя се скри зад едно дърво и дълго гледа как се отдалечават и изведнъж нещо я убоде право в сърцето. За първи път помисли, че Турецки е семеен човек, че си има свой живот и грижи, че в края на краищата е женен и неведнъж беше казвал, че обича жена си. Лилия нямаше никакви планове по отношение на ръководителя на следствената група, в състава на която влизаше някога. Не, тя беше жена със свободни нрави, без предразсъдъци, но сега, като гледаше момиченцето, изведнъж си помисли, че и за нея е време да има деца, скоро щеше да стане на трийсет, време е да миряса.
— Лиля, кажи ми, моля ти се, с какви средства зоналният прокурор Чирков е получил апартамента, вилата и двете западни коли? — попита Турецки още от вратата.
— Всички го знаят. Освен теб, естествено.
— И?
— От заплатата на жена си.
— Каква трябва да е тази заплата, като една кола струва към двайсет хиляди долара?