— Нагоре — към трийсет и пет. Чирков има и джип.
— Още повече… И къде работи жена му?
— Не е важно къде, а при кого.
— Изплюй камъчето де!
— При Гурген Акопович Асатрян.
— Значи в ССК. Любопитно… И като каква?
— Елисавета Максимовна, както и мъжът й, е с юридическо образование. Води се юрисконсулт на фирмата.
— Какво значи „води се“?
— Не получава твърда заплата, а й плащат процент от договорените сделки. И взема прилично.
— Е, чак за джип!
— Кой знае? Зависи от сделката.
— Най-вероятно незаконна.
— Добър следовател си, Александър Борисович, отвътре ти иде, но все се обажда в теб съветският човек — усмихна се Лилия. — Не се сърди. При най-малкото нещо — криминална история. Тогава прати на подсъдимата скамейка и шефа! Нали знаеш само колко данъци е платил.
— С удоволствие, но са ми къси ръцете!
— А какво така те заинтересува Чирков?
— Вземам го в моята група, в Ставропол. А, още не знаеш…
— Щом е за Ставропол, не е трудно да се досети човек за какво става дума. По политическите убийства ли?
— Да, Лилечка, да! Заминавам. Казват, че казачките там били бонбонче!
— Жените ще ти изядат главата някой ден. Помни ми думата!
— Пепел ти на езика!
— И не те съветвам да вземаш Чирков!
— Защо?
— Шесто чувство. Усещам неприятност. Гледам те и усещам — няма да се размине без нещастие.
— Завчера почина съседът ми във входа. Ако ти кажа от какво, няма да повярваш — каза изведнъж Турецки, след като помълча малко.
— Защо пък? — възрази Лиля. — Ще повярвам.
— Излязъл на улицата да разхожда кучето си. Наоколо чирикат врабчета, летят гълъби. Съседът се зазяпал по гълъбите, отворил си устата и… се задавил, започнал да се задушава, паднал и умрял.
— И какво му е паднало в устата?
— Нали ти казвам, летели гълъби! Какво, не се ли сещаш?
— И в нашата градинка летят.
— Можеш да гледаш гълъбите, Лиля, но не си отваряй устата — каза сериозно Турецки. — Съседът се задавил от курешка на гълъб, влязла му в кривото гърло. И се задушил.
— Лъжеш! — засмя се Лилия.
Тя погледна внимателно Турецки, като се стараеше да познае дали говори сериозно, или все пак се шегува.
— И защо ми разказа всичко това?
— За да усмиря шестото ти чувство. Човек може да умре и от изпражнение на гълъб, особено ако стои с отворена уста. А пък аз, Лилечка, ще се постарая да си държа моята заключена.
— Турецки, ти се безсмъртен — въздъхна Лилия.
— Така вече е по-добре — усмихна се Александър. — И още нещо, скъпа. Ще се наложи да водиш самостоятелно делото на „фармацевта“ Рикалов. Напускам те и минавам в ставрополската група.
— Какво точно ти трябва?
— От фирмата на Рикалов се интересува секретарят на Съвета за сигурност Хвостов, а не аз. При него тя е в първата десетка за изясняване източниците на доходи.
— Доходите — а те са огромни — зависят от търговията. Друг въпрос как се разпределят. Още не сме си изяснили всичко, но Рикалов си плаща добросъвестно данъците.
— Фармацевтиката е фина работа. Бурканчета, прахчета, хапчета… А не може ли вместо аспирин, в пакетчето да има нещо бяло, но със специфичен вкус и мирис?
— Доколкото знам, Рикалов не си играе с наркотици.
— Може и да е така, но малките „рикалчета“ из цяла майчица Русия могат да се поддадат на изкушението.
— Няма да ми стигнат силите, Александър Борисович — усмихна се Лилия. — Огромна е майчица Русия!
— Ще ти помогнат, Лиля.
— Кой?
— Ще ти се обадят. И много е възможно дори още днес да ти звъннат.
В десет сутринта Турецки спря пред кооперацията в „Лаврушински переулок“, където бе отседнал Фьодор Степанович-Супрун.
— Фьодор Степанович? — попита Александър мъжа, който му отвори.
— Същият. А вие сте Александър Борисович? Костя ли ви изпраща?
— Познахте. Здравейте.
— Здравейте. Заповядайте.
Апартаментът беше тристаен, имаше просторен, съвременно обзаведен хол, с дървена ламперия по стените, мека и уютна мебел, музикална апаратура.
— Отдавна исках да дойда тук — призна Турецки. — И ето че ми излезе късметът.
— Знаете ли, в този квартал са живели почти всички известни писатели — Фадеев, Паустовски, Федин, Асеев. Точно в този апартамент е живял Александър Фадеев! Поне така ми каза Юрий Игоревич… Приятел, земляк — поясни Супрун, като видя въпросителния поглед на госта си. — Директорът на „Машук“. Костя не ви ли разказа?