— На колко години беше?
— Минаваше петдесет и четири.
— Значи е оставил деца…
— Три. Двама синове и дъщеря. Синовете са големи, Григорий и Артьом. Работят във Федералната служба за сигурност.
— Офицери ли са?
— Григорий скоро стана подполковник, Артьом е капитан.
— А дъщерята?
— Тя е ученичка. В осми клас. Дашенка се казва. Приятелки са с моята Оля.
— Какво казват синовете? Или и те мълчат?
— Говорих с тях. Живеем в една кооперация, подръка са ми. На вид са спокойни, но усещам нещо, не мога да го изразя с думи. Синовете няма да простят.
— Участваха ли в разследването? — попита след кратко мълчание Турецки.
— Олег Владимирович не разреши.
— Макеев? Началникът на ФСС?
— Той. Включи единия в групата по убийството на Скачко, втория по случая Приходко.
— Формално е прав. Наказателният кодекс не позволява. Не е редно. А в чисто човешки план… Само Бог знае — рече Александър. — Какви хора бяха Скачко и Приходко?
— За Приходко казах на Меркулов…
— Застрелял го бодигардът му. В басейна на вилата. Разказвай.
— Какъв бодигард? — втренчи се въпросително в Турецки Супрун. — За пръв път чувам.
Разбрал, че е казал нещо излишно, Александър се постара да се измъкне.
— А не се ли носеха такива слухове из града?
Супрун погледна предпазливо следователя, запали цигара и пусна едно кълбенце.
Турецки беше получил сведенията за участието на бодигарда в убийството от Кроткия, но той не му каза откъде е получил информацията.
— Това е една от работните версии — поясни Александър. — Наистина, кой може да го застреля в собствения му дом? Изводът се налага от само себе си. Приближен човек, на когото домакинът вярва…
— Бодигардът Пьотър ли се е казвал? — прекъсна го Фьодор Степанович.
— Да — забави се с отговора си Турецки.
— Пьотър Ворончук?
— Точно така.
— Този Пьотър Ворончук загина. В Чечня.
— Не знаех — поклати глава Турецки. — Как е станало?
— Носеха се разни слухове…
— Преди да стигне Чечня ли?
— Стигнал. И дори успял да повоюва. Но не загинал в бой! Отишъл си от този свят безславно. В пиянско сбиване. За останалото ще питаш Гриша, по-големия син на Григорий Ефремович. Бог да го прости…
— Непременно ще попитам — обеща Турецки. — Скачко е бил бизнесмен, нали?
— Бизнесмен, но не от бившите престъпници! Всичко, което имаше, беше постигнал с ума си. А беше умен. Държеше Железноводск, това беше негова територия. Там го намериха, в родния му град, в покрайнините. Прострелян в корема и с куршум в главата, с контролен изстрел, както вие се изразявате.
— Голям бизнесмен ли беше?
— За нашите мащаби — голям.
— Значи не се е движел без охрана?
— И аз се движа с охрана, а пък на, паднах им в капана.
— Ти, Степанич, си направил грешка.
— Каква?
— У нас в Москва охраната придружава чак до входната врата на жилището.
— Но нашата кооперация не е хан, а за началници, така да се каже. Във фоайето има дежурен с униформа.
— Сигурно е от общинската охрана.
— С униформа. И пистолет. Но ако тия чакали намерят начин да минат край него? Та измислихме светлинния сигнал. Аз, Саша, година и половина се движа с охрана, а все не мога да свикна. Понякога забравям да светна и моите момчета за броени минути са пред вратата!
— Не е много сложно да се мине покрай пазача. Още повече че те е арестувал милиционер, старши лейтенант. А за младежа с пистолета той е началник.
— Не беше сам. Имаше още двама милиционери и едно момиче. Симпатично между другото. Казваше се Маша, като жена ми. Старши лейтенантът, както и да е, ами останалите как са минали?
— Какво толкова — махна с ръка Турецки. — Не само ти живееш в тази кооперация. Да кажем, дошли на гости при дъщерята на началника на УВР или ФСС!
— При нас е прието гостите да се представят на дежурния. С документи.
— Значи са влезли с редовни документи и покана. Сигурно са ги проверявали?