— Ще питаш по-малкия син Артьом.
— Поинтересувах се за делата при зоналния прокурор на вашия край. Следственото управление на прокуратурата е стигнало до извода, че убийството е резултат от сблъсъци между групировки. Оказва се, че Скачко е бил преследван за дългове…
— Какви дългове, по дяволите?! Скачко никога и на никого не е бил длъжник! Зная със сигурност — прекъсна го Супрун. — Разбира се, най-лесно е вината да се стовари на покойника. Нямат срам от мъртвите… Преди Скачко да се кандидатира за изборите, всичко беше тихо и мирно. Нито сблъсъци, нито неизплатени дългове!
— Ами ти, Степанич, какво мислиш по въпроса? — попита след малко Турецки.
— Същото ме пита и Костя. Поразмърдай си мозъка и виж на кого е изгодно това. Ако убиват съперниците на губернатора, значи той ще има полза. Така и му казах.
— И какво отговори Константин Дмитриевич?
— Почакай — отговори след малко Супрун. — Костя твърди, че пряката полза от убийствата е за губернатора, макар, естествено, да не ги убива лично той. Според мен виновни са неговите хора.
— Това вече е обвинение, Фьодор Степанович. И то твърде сериозно. Аз на ваше място нямаше да избързвам с изводите, докато не се съберат железни улики — поясни Турецки.
— Колесниченко може и да не изпраща лично убийците, но е сигурно, че той е в нечии много здрави лапи.
— Вече ми става по-ясно — оживи се Александър. — Да си призная, успях да се запозная с биографията на Колесниченко само в общи линии, но там нищо не се споменаваше за неговите приятели. Какво можеш да ми кажеш?
— Според мен хора от типа на Колесниченко не могат да имат приятели.
— И от какъв тип е Колесниченко?
— Саша, виж каква кариера направи! И то само за пет години! От началник на строеж се издигна до кмет на Пятигорск… Ходил ли си там?
— Няколко пъти.
— Истинска златна мина! А Николай Михайлович е умен. Една годинка поцарува, а се награби толкова, колкото други за десет години няма да успеят. Я се опитай да отидеш на санаториум! Друг път ще отидеш! Няма вече санаториуми! Кръчми, казина, офиси, банки. И всичко е частно, а не на трудовия народ. От кмет направо кацна в Държавната Дума в Москва! А там, изглежда, е завързал връзки — и пак към родния край. Като дойдеш, ще видиш.
— Представям си. Кръчми, казина, офиси, банки… На какво се чудиш, Степанич? Картинката е такава не само в Ставрополския край. Във всички големи градове е така.
След кратко мълчание Турецки попита:
— И кое му е хубавото? Ако сега, Фьодор Степанич, ти предложат да се озовеш в онова време, съветското, ще се съгласиш ли?
— Не.
— Защо?
— Така изведнъж не мога да отговоря…
— И аз няма да се съглася.
— През последните години по високите етажи на властта започна да смърди — изрече Супрун.
— На какво?
— На умряло. Защо се смееш? Истина ти казвам. Например отиваш при първия. Седнал. По правило, в края на дълга-предълга маса. Изглежда мъничък, крехък, макар всъщност да е обикновен човек. А масата е километрична, наоколо са строени десетки еднакви столове. И той, мръсникът, дори не става! Махва ти с ръка, влизай. И пак повтарям: в кабинета мирише на труп. Пък човекът седи там година, две, десет, че и няколко десетки. И да не искаш, ще се вмиришеш. Злато да ми дават, пак няма да се върна в ония години! Той си седи, а по полето се разхождат прасета! И то не из голо поле. Пускали сме, Саша, свинете в доматените градини. Няма транспорт, не говоря за хладилници, такова нещо изобщо не сме имали, а жега до Бога, доматите се разкапват. И ние пускахме свинете вътре. Все някаква полза ще има. Ами да вземем сливите, зарзалите! С булдозери ги наривахме в ямите! А на тоя, дето седи в кабинета, закачат орден „Герой на социалистическия труд“! Нали реколтата наистина е нечувана!
— Ами сега как е?
— Сега, Саша, колите чакат на опашка за домати. И не какви да е коли. Почти всички са с хладилници.
— Значи вървим по правилния път!
— Виж цените. Аз надникнах по московските сергии и ахнах. Седем-осем хиляди! А при нас от полето ги вземат по хиляда и двеста!
— Хора с кавказка националност — уточни Турецки.
— Те. Опасен народ са.
— И от твоето стопанство ли карат?
— Караха. Поразвързахме кесиите, потънахме в дългове, но си купихме собствени камиони с хладилни камери. Сега сами си ги караме. В това число и тук, в Москва.