— Знам — „Машук“ — рече Турецки.
— Този апартамент също се води на фирмата.
— А как гледа на това ССК? Особено генералният директор господин Юсин, Миша Мусолини?
— Под вежди.
— Ами Колесниченко?
— Колесниченко ме поддържа. Ако не беше той, смятай, че съм отишъл по дяволите!
— Степанич, отклонихме се от темата. Значи Николай Михайлович няма приятели. Но нали прекарва с някого свободното си време?
— Преди да се кандидатирам, често се виждахме.
— Интересуват ме отношенията му с прокурора Власенко, началника на местната ФСС Маркуша и на краевото УВР Макеев — направо започна Турецки.
— Много бих искал да те зарадвам, да извадя веществените доказателства на масата, както се казва, но за съжаление ги няма.
— А аз дори не съм те молил за такова нещо — усмихна се Александър.
— Иначе отношенията им са приятелски. Поне така ми се струва.
— Забележката ти за доказателствата ме заинтересува…
— Губернаторът, прокурорът, двамата началници — това е местната власт. И ако тя не може да разкрие нито едно убийство, съгласи се, идват ти разни мрачни мисли…
— Да погледнем на нещата от другата страна — предложи Турецки и извади от джоба си снимка.
— Не знам кой е този — отвърна Супрун, втренчен в снимката.
— И нито веднъж ли не си го виждал? Хубаво го виж, Степанич.
— Не. Не съм го виждал. Не се оплаквам от зрителната си памет. Може да съм го зърнал бегло, но ако трябва, ще си спомня къде и при какви обстоятелства.
— А Колесниченко и останалите трима са се срещали с него неведнъж. И не къде да е, а в Ставропол. Това е Юрий Андреевич Потапов — почука по снимката Турецки.
— Почакай! Значи това е господин Потапов…
— Самият той.
— Чувал съм за посещенията му. Но не съм имал честта да го срещна.
— Не са те запознали, Степанич! Не си бил нужен на губернатора и на началниците, нито на самия Потапов, за тях си чужд човек. И дори опасен.
— Та той е от президентския екип…
Турецки искаше да каже на Супрун, че по-рано господин Потапов е лежал в затвора, но погледна събеседника си и реши да не го разочарова. Явно човекът вярваше в хората на президента, нека си вярва, то ще е до време. Александър прибра снимката в джоба си.
— Александър Борисович, а защо носиш снимката му със себе си? Нима… — започна Фьодор Степанович, но Турецки го прекъсна:
— Знаеш ли, че моят бивш шеф, който две години бе главен прокурор на Русия, лежи в лефортовския затвор?
— Чета вестници, гледам телевизия — усмихна се Супрун.
— А и той беше виден представител на президентския екип, да не говорим за бившия шеф на охраната на президента, директора на ФСС, уволненият вицепремиер и останалите правителствени чиновници с по-нисък ранг. — Турецки погледна Супрун и се усмихна. — Не се вълнувай, Степанич. Ще се справим. — Той си погледна часовника. — Меркулов помоли да се отбиеш при него. Мога да те закарам.
— С кола ли си?
— Да.
— Но как така? — Супрун изразително прекара пръст по гърлото си. — Пил си…
— Разбирам. Не е правилно. Но какво да правя сега?
— Да тръгваме.
— Трябваше да пооправим — кимна към масата Александър.
— Няма проблем. Съседката, вдовица на писател, почиства. Нали разбираш, пенсията е мизерна. Ние й помагаме.
— Тя има ли ключ от апартамента? — поинтересува се Турецки.
— Да, Галина Николаевна си има ключ.
— Предполагах, че външни хора нямат достъп, а то било хан — измърмори недоволно Александър.
— Тя е приветлива, добра жена. Ако подозираш всички, по-добре да не живееш!
— Добротата и простотата ни погубват — все така недоволен продължаваше Турецки. — По-добре тази вдовица да е някоя хиена! Баба Яга! Не попитах дали твоят Юрий Игоревич често кани гости тук?
— Той е затворен човек. Заклет ерген. Не се занимава с жени.
— Това не е хубаво — рече назидателно Александър. — Жените трябва да се обичат. Господ затова ги е създал…
Докато отключваше вратата на колата си, Александър по навик незабелязано огледа спрелите наоколо автомобили. Набитото му око се плъзна по затъмнените прозорци на вишнев мерцедес. През предното стъкло неясно се виждаше фигурата на шофьора и главите на двамата седнали отзад мъже. Турецки потегли и след известно разстояние забеляза в страничното огледало движещия се след него мерцедес. Професионалната интуиция му подсказваше, че и дума не можеше да става за някаква случайност. И той реши да провери. След Полянка излезе на „Садовое“, мина по моста, зави надясно и се засили покрай реката по посока на стадион „Лужники“. Мерцедесът не изоставаше.