В този момент старши лейтенантът и Митя се сетиха за затворника.
— Нещо не го виждам — кимна към екрана по-възрастният. — Я тичай да видиш.
Митя се върна моментално.
— Избягал е, мръсникът! — изрече изплашено той от прага.
— Дмитрий, не се шегувай — рече пребледнелият милиционер. — Добре ли видя?
— Да не забележа такъв слон?! — изхриптя Митя. — Няма го! Празно е!
Старши лейтенантът излетя от стаята, след него и Митя. Двамата огледаха цялата сграда и не намериха никого. Излязоха навън.
— Ястреб! — изрева милиционерът. — Ястреб!
Последва пълно мълчание. Двамата хукнаха към будката на охраната.
— Така — започна по-възрастният, след като обхвана с поглед будката. — И къде е твоят земляк, Митя?
— Льоня! Гришчук! — завика на свой ред другият. — Ей, Льоняя!
— Кого си ми пробутал, а, Митя? — обърна се ласкаво към приятеля си милиционерът. — Ти си ми пробутал ченге.
— Ами ти какъв си?! — разяри се Митака. — Кука?!
Справедливият въпрос на Митя обезкуражи старши лейтенанта и той се овладя.
— Не са отишли далеч — рече той. — Трябва да ги хванем. Иначе е свършено с нас.
— Ти какво, старши? — попита учудено Митя. — Да не мислиш, че Ястреба е изчезнал заедно с този моралния?! За нищо на света!
— Добре — отсече той. — Да вървим.
— Това е Ястреба! — не можеше да се успокои Митя, като едва го догонваше. — В Татарка го познават и слепите кучета! Та той…
— Млъкни! — прекъсна го старши лейтенантът. — Къде може да е отишъл? Има два пътя: към гарата или в колибата на горския… Накъде да тръгнем?
— Май към гарата. Той трябва да бяга по-далеч оттук. А какво ще прави при горския?
— Към гарата, но през колибата на горския — реши другият и усили крачката.
Горският Гаврюша седеше на масата и пиеше чай, когато двамата нахлуха в колибата.
— Здрасти, Гаврюша!
— Здрасти, здрасти — отговори старецът. — Откъде идете? Момчета, от вас се вдига пара като от коне! Какво сте изгубили?
— Гаврюша, да е идвал при теб някой гостенин?
— Зависи кой…
Старши лейтенантът се смути, не искаше да издава тайната.
— Гаврюша, разбери — започна да обяснява, — понякога е невъзможно да се каже името. А за длъжността мълча. Идвал ли е някой?
— Ами аз не го попитах. Влезе, изпушихме по една цигара и се омете в сеновала. Да спи.
— Тук ли е? — попита милиционерът, като се боеше да повярва на такъв късмет.
— Тук. Сигурно хърка вече. Уморил се човекът. Не е за въпроси. Като се наспи, като си почине — ще поговорим, ще пием чай, пък може и нещо по-силно…
— Къде ти е сеновалът? — извика другият.
— Какво ми крещиш? — повиши глас горският. — Не е хубаво, момче. Влязъл си вкъщи, не къде да е.
— Извинявай — тихо рече той. — Къде е сеновалът?
Старецът мълчаливо посочи с пръст прозореца, през който се виждаше малка ниска постройка.
Двамата излетяха навън. Горският ги видя как дотичаха до сеновала, извадили оръжието си, и се скриха. Върнаха се след две-три минути и без да влизат в колибата, отминаха. От сеновала излезе дребничък мъж, запали цигара, загледан след неканените гости, после се изплю и се върна да си доспива.
— Слушай, старши, до най-близката гара оттук е не по-малко от десет километра. Какво, пеша ли ще вървим? — попита унило Митя.
Другарят му не отговори.
— Да се върнем, да вземем колата и напред — не отстъпваше Митя. — Трябва да се върнем.
— Ама аз защо те слушам?! — разлюти се милиционерът. — Казвах ти, да му теглим куршума и баста. Ама не! Не ви увират главите!
Като наближиха вилата, чуха някакъв шум и след малко видяха вертолет, който кацаше.
— Пристигат! — рече обречено по-възрастният. — Дръж се, Митя!
— Аз, старши, ще си вървя…
Милиционерът погледна другаря си и извади пистолета.
— Митя, хвърли оръжието — заповяда той.
— Старши, ама ти? Какво правиш? — замърмори Митя.
— Бързо!
Митя хвърли пистолета, а приятелят му го хвана във въздуха.
— Старши, какво си намислил? Ама ти ще ме арестуваш ли?
— Ще отговаряме и двамата, но твоята вина, Митя, е по-голяма.
— Да бягаме, старши! Знаеш, че при тях разговорът е кратък — подкани го младежът, като гледаше вертолета.