— Млък! — прекъсна го другият.
Вертолетът кацна на бетонната площадка близо до вилата.
— Ако е дошъл Мусолини, с нас е свършено, старши — мрънкаше Митя и вървеше след него. — Що не ми върнеш патлака!
— За чий ти е? — попита милиционерът, без да се обръща.
— Няма да се дам без бой!
— Не се страхувай, Митак! — усмихна се той. — Няма да е без бой!
Двигателят на вертолета замлъкна и стана тихо. От машината се спусна губернаторът Николай Михайлович Колесниченко. Щом ги погледна, веднага позна, че се е случило нещо.
— Добър ден!
— Здравейте — отвърна милиционерът и веднага изтърси: — Избяга! Вината е наша!
Реакцията на губернатора беше неочаквана. След кратко мълчание той облекчено се засмя:
— Браво! Довиждане, господа!
И тръгна към вертолета.
— Ами ние какво да правим?! — извика старши лейтенантът.
Колесниченко се обърна и ги огледа.
— Каквото искате. Запомнете: не съм ви виждал, вие също. Тук не е идвал никой. Довиждане!
Ревът на двигателя раздра тишината и вертолетът започна бавно да се издига. Тревата се огъна, листата на дърветата зашумоляха. Машината скоро се скри от погледите им.
— Дръж — мрачно рече милиционерът и хвърли оръжието на приятеля си. — Решавай какво ще правиш.
Те влязоха във вилата и седнаха на масата.
— Наливай! — заповяда по-възрастният.
Преди да изпият първата чаша телефонът иззвъня.
— Докладвай — чу се басов глас в слушалката.
— Заедно с госта е изчезнал и Ястреба.
— Сговор?
— Не знам. — Милиционерът погледна Митя и добави: — Не мисля.
— Намери Ястреба. За останалото после. Край.
— Кой беше? — попита Митя.
— Не е ли все едно? — измъкна се другият. — Къде може да е избягал Ястреба?
— У тях. В Татарка — отвърна уверено Митя. — Няма къде другаде да се скрие.
— Сигурен ли си, че не е избягал със Супрун?
— Не знам… — поколеба се Митя. — На Супрун му предлагали вила в чужбина, долари. Отказал. Значи си има всичко. От друга страна, като помислиш, не може Ястреба да се полакоми нито за вила, нито за долари. Животът е по-мил.
— Супрун няма нищо — отвърна сухо старши лейтенантът. — Нито в чужбина, нито тук. Дмитрий, заповядано ни е да доставим Ястреба. А по-нататък… Ще става, каквото ще става. Да вървим в Татарка.
— Може пък Супрун да го е… — Митака прекара ръка по гърлото си.
— Но няма труп!
— Че ние не сме търсили!
— Добре де. Да потърсим.
Претърсиха будката на пазача, шариха из храстите около оградата, минаха отстрани по пътя.
— Няма смисъл — заключи старши лейтенантът. — Минали са около пет минути, след като сме го изпуснали от поглед, не повече. През това време е успял да избяга и да ликвидира Ястреба…
— Може — обади се Митя. — Беше як като бик.
— Но няма труп! Да не го е завлякъл в реката? Но за какъв дявол му е? До реката е над километър! А че е як бик, тук, Митак, си прав. Як е, проклетникът… И като казваш, че Ястреба е наше момче…
— Наше е! Залагам си главата!
— Значи е станало така: Супрун го е зашеметил и е изчезнал! Като е дошъл на себе си, Ястреба е видял, че автоматът не е при него! А той е с номерче, което се води в дневника. И Ястреба се е изплашил.
— Ти, старши, трябва да се кандидатираш за следовател. Цял Шерлок Холмс си! Точно. Затреперили са му мартинките.
— Че аз съм следовател — усмихна се старши лейтенантът. — Да вървим в твоята Татарка! Там познават ли го?
— И още как! Вярно, сега нещата доста са се променили, Вовка Байбака командва, обаче ако Ястреба не беше дошъл при нас, Байбака щеше да види… Но не е в неговата банда.
— И къде може да отиде? При кого?
— Всеки ще приеме Ястреба.
— Идва някой — погледна към шосето по-възрастният.
По шосето хвърчеше с голяма скорост западна кола.
— Да не идват за нас, старши?
— В будката! Бързо! Но без номера! — заповяда той.
Едва успяха да затворят вратата зад себе си, когато изскърцаха спирачките, колата даде няколко сигнала, а после се разнесе весел глас:
— Ей, дяволи?! Оглушахте ли?!
— Льова Хайдук — рече Митака и се запъти към вратата.