— Стой! — спря го другият. — Нека влязат сами. И по правилата.
Льова, плещест червендалест младеж, побибка още малко, после слезе от колата и три пъти натисна копчето за повикване. След Льова слязоха още двама.
— Ако стане нещо, стреляй — заповяда старши лейтенантът.
Вратата на будката се отвори автоматично.
— Момчета, какво правите? — усмихна се Льова, като видя напрежението в очите им.
— Добре сме, вие за какво идвате?
— Пратиха ни да ви сменим. И ние дотичахме. Момчета, нещо сте навъсени… Не мога да разбера.
Влязоха и младежите, дошли с Льова.
— Кой ви командва? — попита милиционерът.
— Ами аз — обади се един от младежите.
— Парола?
— Стига — намръщи се другият.
— Отговори!
— „Комета“ — Младежът огледа старши лейтенанта, усмихна се. — Льова каза истината, дойдохме да ви сменим.
— Кой ви нареди? — продължаваше да се съмнява милиционерът.
— Момчета, да влезем в къщата — обърна се към подчинените си новодошлият. — Пригответе нещо за ядене. И за пиене, ако е останало. — Когато се отдалечиха на порядъчно разстояние, той извика с пръст двамата пазачи настрани и намигна хитро. — Оттук ли изчезна?
— Кой? — направи се, че не разбира по-възрастния.
— Шефовете се разтичаха. — И като видя, че другият няма намерение да разговаря, добави: — Те не знаят, на цел ми казаха на ухо.
— В мазето, в килера вдясно има страхотно вино. Кримско. „Черни очи“ — отговори след кратко мълчание милиционерът. — Побързай, старши. Да не би твоите хора да изпият всичките бутилки.
— От виното получавам киселини — усмихна се новодошлият. — Предпочитам коняка.
— Пълно е и с тази благинка. Дмитрий! Пали колата!
Не се наложи да повтаря и след две минути волвото със стоманен цвят заби спирачки пред него.
— Довиждане, старши!
— На добър път!
— Чака. Гледа след нас — рече Митака, докато се отдалечаваха и той наблюдаваше в огледалото. — Към Татарка ли?
— Натисни педала — отвърна приятелят му, облегна се назад и запали цигара.
Началникът на краевото Управление на вътрешните работи Роман Валентинович Маркуша беше в кабинета си. Наближаваше десет вечерта. Естествено, генерал-майор Маркуша вече беше в течение на всички събития й предприе най-енергични мерки за издирването на Фьодор Степанович Супрун. Но той сякаш бе изчезнал вдън земята. Оперативните работници претърсиха и вилата му в Грачовка, но не намериха никого. Стана ясно, че е идвал братът на Фьодор Степанович — Иван, натоварил роднините си в колата и веднага заминал. Пристигнаха в Степное, но като забелязаха казаците, насядали в градинката пред дома на Иван, продължиха, без да спират.
А положението хич не беше розово. Ако не намерят Супрун и той се свърже със свои приятели и опише цялата история с отвличането, работата е загубена! Той ще разпознае похитителите съвсем лесно. Какво да правят по-нататък с тях? Да ги премахнат? Ще се вдигне голям шум. Къде се е дянал Ястреба? Ако наистина Супрун го е зашеметил и му е отнел оръжието, белята е в кърпа вързана. Писмените показания са важно нещо, но къде по-важно е безспорното веществено доказателство. А и изчезването на автомата пораждаше голям проблем. Майор Богданов, който отговаря за съхраняването на оръжието, няма да остави така нещата. Той е със стара закалка, неподкупен. След първото изчезване на пистолет ТТ въведе ред, говореше се, че носи със себе си дневник с описа на оръжието. И на него не може да се заповядва, той изпълнява заповеди от по-високите етажи, от Москва, от главното управление.
Генерал-майор Маркуша живееше двоен живот отдавна, още когато беше полковник, началник УВР в Пятигорск, по това време там беше кмет Колесниченко. Не се знае защо Маркуша привлече вниманието на кмета, скоро двамата се сближиха, а после дори станаха приятели. В тяхната компания честичко се появяваше Миша Мусолини, и то не сам, а с майора от ФСС Никита Макеев. Сега Никита Илич вече е генерал, началник на ФСС в Ставрополския край, а тогава беше просто Никитка, сервираше коняка и кафето. Обработваха Маркуша постепенно, в тесен кръг, по извънградските вили, отначало уж на смях подхващаха темата за парите на мафиотските структури, критикуваха смело властта, но постепенно разговорите ставаха все по-остри.
Маркуша се пречупи след срещата с Потапов, който долетя да си почине за една седмица заедно с вицепремиера по социалните въпроси и двама помощници на президента. Полковникът се досещаше за огромното богатство на сенчестия бизнес, но едно е да се досещаш, а друго — да го чуеш от устата на голямото началство. Те направо заявиха, че е безполезно да се воюва с купените чиновници, потънали в корупция. Вече било твърде късно да се борят с тях, по-правилно било в държавните структури да се привлекат както чиновниците, така и самите мафиоти, с неограничения им паричен потенциал, като по този начин големите пари бъдат заставени да работят за благото на народа. И макар Маркуша от студентските си години да знаеше, че бандитът трябва да лежи в затвора, си премълча. Той отлично разбираше, че не може да прати всички зад решетките или да ги изпозастреля. Пък и желанието за подобни действия от страна на правозащитните органи бе намаляло чувствително.