Някой умник добре си е направил сметката, като е разпръснал из различни ведомства силовите организации към службите за сигурност. По боеспособност, организираност и подготовка те нямат аналог в нито една страна, в това число и в Щатите. След откровения разговор с Потапов Маркуша окончателно се предаде. Постепенно стигна до мисълта, че дори се занимава с полезна за държавата и народа работа. Сетне си спомни прочутата фраза на Сталин от трийсетте години „гората секат — трески хвърчат“ и напълно се успокои. Щом Колесниченко стана губернатор на Ставрополския край, Маркуша получи длъжността началник на УВР и сложи генералски пагони: скоро след това бе поканен във вилата на губернатора, където го чакаха стари познати — Юрий Андреевич Потапов, генерал-лейтенантът от вътрешни войски от Москва Кадарчук, Никита Макеев, с нови пагони на полковник, собственикът на вилата и прокурорът на края Григорий Анисимович Власенко. Маркуша му се зарадва доста, изобщо не предполагаше, че може да го срещне тук. По-късно с черен линкълн дойдоха още двама, придружавани от две коли с охрана. Единият от тях — слаб, костелив, с пронизващ поглед — за цялата вечер произнесе само две-три незначителни фрази, а през останалото време стоя мълчаливо. Вторият, плешив, доста закръглен, с голяма глава, говореше много и по същество. Същата вечер бе решено да се създаде ССК — първият опит за полулегално изземане на властта от ръководителите на мафиотските структури. Маркуша добре разбра това, макар присъстващите да не споменаха нито веднъж думата „мафия“. Пък и как да не разбере, като за генерален директор на ССК бе назначен Признатият бандит Миша Мусолини.
„Кой е този слабият?“ — попита той прокурора на път за вкъщи. „Кръстника“ — усмихна се Власенко.
Маркуша никога не беше виждал най-важното лице в престъпния свят — Кръстника, но беше слушал доста за него. „Чудни са делата ти, Господи“ — помисли си тогава той.
Така в Ставрополския край възникна нова престъпна организация, главна роля в която играеше върхушката на местната власт: губернаторът, прокурорът и началниците на ФСС и УВР. Като гъби след дъжд край града се вдигнаха вили, записани на жените и децата им. Появиха се скъпи автомобили и постепенно към швейцарските банки в закрити сметки потекоха долари. Разбира се, в миналото и четиримата щяха да ги пипнат за яката и да ги пратят зад решетките, но бяха настанали други времена, техните времена. Те бяха царе само в своя собствен край, а в действителност бяха пешки в голямата игра — на московските босове къщите бяха по-големи, а сметките по-тлъсти. Сметките на някои хора в чужди банки надминаваха деветте нули. А щом в столицата грабят — значи е нещо естествено. Точно те, московските бандити от различен калибър, заместници, помощници, министри и генерали от армията бяха най-надеждната защита за хора от по-нисък ранг, които внасяха своя немалък дял в разграбването на страната.
В кабинета влезе помощникът му.
— От Татарка се обади старши лейтенант Сидорчук — доложи той.
— И какво?
— По всички признаци Байбака крие Ястреба.
— За това можеш да се сетиш и без да излизаш от кабинета! — навъси се генералът.
— Разбрах, че Сидорчук опипва почвата. Котката знае чие мляко е изпила!
— Ако пак се обади, предай да не трепери за кожата си. Байбака няма да крие никого. Нито Ястреба, нито когото и да било. Искам да знам какво се е случило с Ястреба и дали оръжието е у него. Краен срок — утре. Ти ще пренощуваш тук. Аз излизам.
Но Маркуша не можа да тръгне веднага. Телефонът зазвъня.
— Чакаш ли? — чу познатия глас на началника на ФСС Макеев. — И аз чакам.