— Сякаш по-рано на никого нищо не се е губило! — възрази Ястреба.
— Изчезвали са цели вагони, но това, което е било вътре, не се е водело на никого. Схващаш ли разликата?
— Да бягам в Чечня?
— Един вече избяга. Петро Ворончук. Докараха го с куршум в корема… Чакай, Льоня! Откъде го измисли, че Сидорчук е убил заместника на ФСС?
— Момчетата говореха…
— Нали изпратиха Ворончук в Чечня?
— Изглежда, някой се е оплакал от старшия. Той е несговорчив, свадлив.
— Ти си ясен — усмихна се Байбака. — Завъртял ти затворникът един и си изгубил съзнание, а виж, с началника ти е по-сложно. Да кажем, седим си, пред очите ни е мониторът, човекът се вижда. И изведнъж изчезва.
— Не сме забелязали. Случва се.
— Всичко се случва — кимна Байбака. — Макар че не трябва да е така. Цветята в лехата били измачкани, така ли?
— Да, виждаха се следите! Вървял е към оградата.
— Сигурен ли си, че към оградата? Да не е към будката на охраната?
— Сигурен съм.
— И колко време не са поглеждали към монитора? Три, четири, пет минути?
— Някъде там…
— Супрун не е скочил през оградата, явно е знаел за сигнализацията. Тръгнал е към будката, към теб, драги… Далече ли е будката от вилата?
— Към петдесет метра.
— Нали ти казвам, не по-малко от пет минути са били нужни на Супрун, добави времето за шамара… Ами ти, Льоня, как се зазяпа?
— Бях се загледал в един орел — призна си Ястреба. — Рееше се сам-самичък из небето… Красота!
— Да не би още да пишеш стихове, а? — учуди се Байбака.
— Стига. Достатъчно приказки — неизвестно защо се разсърди Ястреба. — Виновен съм — ще отговарям.
— И тримата ще отговаряте. Но аз не искам да изгубя и втория си приятел, затова те разпитвам.
— Да става каквото ще, а ще стане това, което е рекъл Господ! Уморих се. Да дремна поне два часа…
— Лягай — кимна към дивана Владимир. — Излишно е да ти казвам да не излизаш?
— Вече ме предупреди.
Привечер доложиха на Байбака, че Дима Саврасов и старши лейтенант Сидорчук са пристигнали в селото и са отседнали у чичото на Дима. Байбака не се поколеба и след няколко минути бялото волво спря край неговата къща. Бяха седнали в беседката под ябълките.
— С вас се познаваме, нали? — започна разговора Байбака, като се обърна към старши лейтенанта.
— По-точно, виждали сме се — поправи го Сидорчук.
— Ще ми припомните ли къде?
— Преди четири години. В Калининград. На състезанията.
— Самбо! — спомни си Байбака. — Стигна на финалите, нали? От казармата?
— За съжаление не спечелих.
Байбака го огледа с уважение.
— На криеница ли ще играем? Или?
— Зависи за какво ще говорим…
— Значи на криеница. А не бих искал.
— Може и по друг начин. Право в очите.
— Казвай!
— Ястреба при теб ли е?
— При мен. Но не те съветвам да докладваш на началството.
— Няма да ти искам съвет. Аз съм на държавна служба. Ти имаш едни началници, аз други.
— Вината е твоя, Викторе… Спомних си името ти, старши лейтенант, но не знам бащиното ти.
— Може и така. Щом е при теб, решавай какво ще правим.
— По заповед ли долетя?
— Без заповед никъде не ходим!
— И кой ви заповяда?
— Началството.
— А по-конкретно?
— Мога да ти кажа. Моят непосредствен началник майор Величко.
— Казвам ти, вината е твоя, Викторе.
— Знам. Това вече е моя грижа. Получих заповед да доставя Ястреба в управлението. И трябва да го изпълня.
— Дмитрий не ти ли е казвал, че сме приятели с Ястреба?
— Това не е мой проблем.
— Няма да ти дам Ястреба — рече Байбака след кратка пауза.
— Така ли да доложа?
— На майора може, на шефа е още рано…
— Какво предлагаш, Володя?
— Засега не съм решил. Времето ще покаже. Трябва да се изчака ден-два. Когато се появи Супрун, тогава ще действаме.
— Ами аз какво да правя? Началството чака.
— Живей тук, в Татарка. И звънкай на майора си. Търся го значи. Но засега безполезно.