Все пак Алексей Петрович реши най-напред да провери в Дома на киното. И не сгреши. Станислав Станиславович седеше в ресторанта на една маса с млада блондинка. Кроткия го видя още от вратата, но Акимов, увлечен в разговор с госпожицата, не го забеляза. Затова пък сервитьорката дотича веднага:
— Здравейте, Алексей Петрович!
— Добър ден, Фаня.
— Ще обядвате ли?
— Нещо не съм гладен, предпочитам малко вино с някакво мезе. Но виждам, че любимата ми маса е заета.
— Предложих му друга, но отказа. Станал е много важен. Да не го закачи човек.
— Отдавна ли не е идвал тук?
— Близо половин година. Направи такава поръчка… Какво говоря! Сякаш е от „новите руснаци“!
— Значи е забогатял — усмихна се Кроткия, влезе в ресторанта и се насочи към масата на Акимов.
— Кого виждам! — възкликна радостно Акимов, щом видя Алексей Петрович. — Сядай!
— Благодаря — отказа служителят на секретните служби, погледна момичето и се усмихна. — Не смея да преча.
— Няма да попречите — блондинката показа белите си зъбчета. — С него не е интересно. Не пие.
— По малко! — прихна Станислав Станиславович.
— И аз не си падам по коняка. — Кроткия кимна към бутилката „Наполеон“. — Виж, да беше шампанско, вино — с удоволствие.
— Какви мъже се навъдиха — повдига ми се, като гледам! — Момичето сви устни. — Сядайте и наливайте. Соня — подаде ръка тя.
— Алексей.
— Вдигам тост — обади се Акимов, като разреждаше водката с тоник. — За депутата от бъдещия конгрес на Руската партия на демокрацията и реда! За теб, уважаеми Алексей Петрович!
— Депутати много, но председателят е един — усмихна се Кроткия и погледна в очите Станислав Станиславович.
— И коя птичка ти донесе новината?
— Достатъчно е да отидеш в щаба. И всичко става ясно.
— Акимов, нима те предлагат за председател? — учуди се Соня.
— По-лош ли съм от другите? — засегна се писателят.
— Голям човек ще станеш!
— Той и сега не е малък — застъпи се за него Кроткия. — Соня, нима не сте в течение?
— Не е — отговори Акимов. — Запознахме се едва днес.
— Това не е причина. Хората трябва да познават героите си.
Ласкателството, в каквато и форма да е изразено, винаги е приятно и бъдещият председател на партията се усмихна смутено.
— Алексей, ти си все същият шегаджия.
— Не се шегувам. Затворнически нарове, лагер, а после световна писателска слава, Държавна Дума, а сега току-виж партиен лидер… Нима има място за шеги?
— Наистина ли? — обърна се към Акимов жената.
— Каквото било — било…
— А, не — възрази Кроткия. — Твоето време едва сега настъпва. За теб, Станиславе!
— Ех! — извика писателят, махна отчаяно с ръка, наля си смело чашата с коняк и я изпи. — За втори път не се сдържах. Преди два дни също се почерпих. След визитата на Юрий Андреевич. Наистина, как да не пийне човек.
— Ама ти, Акимов, да не си алкохолик? — попита Соня.
Станислав Станиславович не удостои жената с отговор, изгледа я с присмех, наля си още малко и пак го изпи.
На свободното място се настани як брадат мъжага с дънки и сив пуловер.
— Здрасти, Стас!
— Привет. Господин Татаринцев. Режисьор — представи новодошлия Акимов.
Татаринцев взе бутилката с „Наполеон“, помириса коняка, напълни си догоре чашата, глътна го на един дъх и приближи към себе си чинията с есетрата.
— Как е? — попита той, като гледаше Акимов и дъвчеше парче риба.
— За кое питаш?
— Прочетох твоя роман.
Татаринцев натърти на буквата „о“ и произнесе фразата доста снизходително.
— Кой от всичките?
— А ти много ли имаш? Този бе… Как беше… забравих му заглавието. Я ми помогни…
Татаринцев беше доста известен режисьор, поставяше злободневни криминални историйки, които за времето си имаха успех, и се отличаваше с безцеремонността си. Алексей Петрович не можеше да понася подобни типове и обикновено веднага ги поставяше на мястото им, но този път направи изключение.
— Вероятно сте прочели „Дъскорезницата“? — предположи той. — Или „Седем лагерни години“?